Щамът Андромеда

— Не, но се чудя — продължи Стоун, — ако някои хора са живели повече от другите, достатъчно дълго, че дори да издиктуват цяла реч на магнетофона, или да се обесят, тогава защо пък други да не живеят още по-дълго време. И защо тогава в този град да няма все още някой жив?

Точно в този момент те чуха плач.

Отначало им се стори, че е вятърът, толкова висок, тънък и пронизителен беше гласът. След това се ослушаха, първо с недоумение, после учудено. Плачът продължаваше, прекъсван от суха кашлица.

Изтичаха навън. Звукът едва се долавяше и беше трудно да се установи посоката му. Затичаха се нагоре по улицата. Той започна да се усилва. Това още повече ускори крачките им. И после изведнъж се загуби.

Двамата мъже се заковаха на място, затаиха дъх. Стояха по средата на горещата и безлюдна улица и се гледаха.

— И ние ли се побъркахме?

— Не — каза Стоун, — сигурен съм, че го чухме.

Почакаха. Няколко минути беше съвсем тихо. Бъртън погледна надолу по улицата към къщите, към фургона, спрял на пътя пред къщата на доктор Бенедикт.

Плачът започна отново, сега много силен и отчаян.

Мъжете се втурнаха напред.

Не беше далеч, през две къщи, от дясната страна. Мъж и жена лежаха отвън на тротоара, хванали се за гърдите. Заобиколиха ги бързо и влязоха в къщата. Плачът се усилваше и изпълваше празните стаи.

Качиха се бързо на горния етаж и влязоха в спалнята. Голямо двойно легло, неоправено. Тоалетка, огледало, шкаф в стената… детско креватче.

Те се надвесиха над него, дръпнаха пелените и видяха под тях едно зачервено нещастно бебенце. То спря за малко, докато огледа непознатите лица в пластмасови шлемове, после почна пак да вие.

— Изплашихме го — каза Бъртън. — Горкото дете.

Той го повдигна неловко и го залюля. Бебето продължаваше да крещи. Беззъбата му уста беше широко отворена, бузите — морави, а вените се издуваха на челцето.

— Сигурно е гладно — предположи Бъртън.

Стоун се намръщи.

— Много е малко, не повече от два месеца. Момче ли е или момиче?

Бъртън отметна одеалцата и махна пелените.

— Момченце е. Трябва да се преповие и да се нахрани. — Той се огледа наоколо. — В кухнята сигурно има някакви каши.

— Не, не трябва в никакъв случай да го храним — забрани Стоун.

— Защо?

— Не трябва нищо да му правим, докато не го измъкнем от този град. Може в яденето да е част от заразата. Може би именно хората, които не са били яли толкова скоро, са останали живи по-дълго време. Може би…

Той спря.

— Но каквото и да е, не трябва да рискуваме. Трябва да почакаме, докато го поставим под наблюдение.

Бъртън въздъхна. Знаеше, че Стоун има право, но знаеше също, че бебето не е хранено най-малко от дванадесет часа. Нищо чудно, че ревеше така.

— Сега за нас това е най-важното откритие. Трябва незабавно да се връщаме, за да го запазим.

— Още не сме изчислили обаче броя на жертвите.

— Това сега не е важно. По-важно е, че намерихме един оцелял.

Детето спря да плаче за момент, сложи си пръстчето в устата и погледна въпросително към Бъртън. Но като разбра, че оттам не излиза никаква храна, почна да крещи отново.

— Лошото е, че не може да ни каже какво се е случило.

— Надявам се, че все нещо ще разберем от него.

Паркираха фургона по средата на главната улица, точно под хеликоптера и му дадоха знак да се спусне със стълбата. Бъртън държеше детето, Стоун — спътника. — „Странни трофеи от още по-странен град“ — помисли си Стоун. Бебето се беше поуспокоило: изморено от плач, то заспа. От време на време се стряскаше, проплакваше насън и пак заспиваше.

Хеликоптерът се спусна, като вдигаше облаци от прах. Бъртън покри личицето на детето с пелените, за да го запази. Стълбата допря земята и той с мъка се заизкачва нагоре.

Стоун чакаше долу с капсулата в ръка всред прахта и оглушителното бръмчене на мотора.

Изведнъж усети, че не е сам на улицата. Обърна се и видя зад себе си един старец с рядка сива коса и набръчкано уморено лице. Беше бос, с дълга нощница, цялата оцапана с кал и пожълтяла от прах. Гърдите му се повдигаха с усилие.

— Кой сте вие? — попита Стоун, но той знаеше — човекът от снимките. Това беше човекът, сниман от самолета.

— Вие… — промълви човекът.

— Кой сте вие?

— Вие… вие го направихте…

— Как се казвате?

— Не ме докосвайте… аз не съм като другите…

Той трепереше от страх, като гледаше Стоун, облечен в пластмасовия костюм. Стоун помисли: „Кой знае колко странни му изглеждаме. Като марсианци.“

— Не ми причинявайте зло.

— Не се страхувайте, няма нищо да ви направим. Как се казвате?

— Джексън. Питър Джексън, сър. Моля ви не ме пипайте. — Той посочи телата на улицата. — Аз не съм като тях.

— Няма да ви докоснем — повтори Стоун.

— Вие ли направихте това?

— Не, не сме.

— Те всички са мъртви.

— Ние нямаме нищо общо с това.

— Лъжете — изкрещя той и очите му се разшириха. — Лъжете, вие не сте човешки същества. Само се преструвате на такива. Знаете, че аз съм болен човек. Можете да излъжете мен, болния човек, кръвта ми изтича, зная, аз имам…

Той се олюля, сгъна се на две, хвана се за стомаха и се сгърчи от болка.

— Какво ви е?

Човекът се строполи на земята. Дишаше тежко, целият побледня. Лицето му се покри с пот.