Щамът Андромеда

Бъртън започна изследванията си, както повечето от своите колеги, с Diplococcus pneumoniae, причинителите на пневмонията. Към пневмококите се проявяваше голям интерес до откриването на пеницилина през четиридесетте години. След това и интересът, и субсидиите в тази област се изпариха. Бъртън се пренасочи към Staphylococcus aureus — един разпространен кожен патоген, причинител на пъпки и циреи. Когато започна тези изследвания, всички го гледаха с насмешка: стафилококите, както и пневмококите, бяха силно чувствителни към пеницилина. Съмняваха се, че Бъртън някога ще има достатъчно средства, за да продължи изследванията си.

В продължение на пет години те бяха прави. Парите не стигаха и Бъртън често трябваше да ходи при фондации и филантропи да моли за средства. Той обаче беше упорит, търпеливо изследваше стените на клетъчната обвивка, от която всъщност зависеше реакцията на окръжаващата тъкан, и откри половин дузина токсини, отделяни от бактерията, с които тя рушеше тъканта, разпространяваше инфекцията и унищожаваше червените кръвни телца.

И изведнъж, през 1950 година първият устойчив на пеницилин бацил беше открит. Той причиняваше странна смърт, най-често от абсцес в мозъка. Чак на другата сутрин, след като направи своето откритие, Бъртън разбра, че то всъщност има огромно значение. Десетки лаборатории из цялата страна започнаха да изследват стафилококите, това стана истинска „златна мина“. За една година неговите приходи се увеличиха от шест хиляди на триста хиляди долара годишно. Скоро след това той стана професор по патология.

Като си мислеше за миналото, Бъртън не изпитваше кой знае каква гордост от онова, което бе свършил. Той знаеше много добре, че всичко все пак е късмет. Просто така се бе случило, че в най-подходящия момент и на най-подходящото място се бе занимавал точно с каквото е трябвало.

Чудеше се какво ли може да означава това негово пътуване с хеликоптера.

Джеръми седеше срещу него и се опитваше да скрие неприязънта, която изпитваше към външния му вид. Под пластмасовия костюм Бъртън носеше мръсна спортна риза с петно на левия джоб, панталоните му бяха изтъркани и омачкани. Стоун имаше чувството, че дори косата му е рошава и мазна.

Той гледаше втренчено през прозореца, като се опитваше да мисли за друго.

— Петдесет души са умрели в продължение на осем часа след приземяването на „Скууп VII“. Въпросът е как се разпространява инфекцията.

— Предполагам по въздуха — каза Бъртън.

— Да. Може би.

— Всички смъртни случаи са, изглежда, в непосредствена близост до града — продължи Бъртън. — Има ли някакви сведения за смъртни случаи по-далече?

Стоун поклати отрицателно глава.

— Помолих военните да се занимаят с този въпрос. Те проверяват заедно с пътния патрул, но досега няма такива сведения.

— А вятър?

— За щастие, миналата вечер вятърът е бил лек, петнадесет километра в час. Духал е постоянно от юг и към полунощ е спрял. Доста необикновено за това време на годината, както ми казаха.

— За наше щастие.

— Да — кимна Стоун, — и за друго имаме късмет. Няма никакво важно населено място в радиус от почти сто и осемдесет километра. На север е Лас Вегас, на запад — Сан Бернардино, а на изток — Финикс. Няма да е добре, ако заразата стигне до някое от тях.

— Докато няма вятър, може би ще успеем.

— Може би — съгласи се Стоун.

През следващия половин час двамата мъже обсъждаха възможните посоки за разпространение на заразата, като използваха куп работни карти, приготвени за една нощ от компютърния център в базата Вандънбърг. На тях се нанасяха комплексни анализи на географските фактори — в дадения случай те бяха контурни модели на югозападната част на САЩ с указани посоки на ветровете.

После преминаха към друг въпрос: за колко време е настъпила смъртта. И двамата бяха слушали записа от фургона. Съгласиха се, че всички в Пидмонт, изглежда, са умрели бързо.

— Дори ако прережеш гърлото на човек с бръснач — каза Бъртън, — смъртта не може да настъпи толкова бързо, както тук. Като се разрежат сънните артерии и шийните вени, минават от десет до четиридесет секунди, докато човек изпадне в безсъзнание, и почти минута, докато умре.

— А в Пидмонт, изглежда, всичко е станало за секунда-две.

Бъртън сви рамене.

— Може би травма или удар в главата — предположи той.

— Да, а може и газ с нервно-паралитично въздействие.

— И това е съвсем възможно.

— Или такъв газ, или нещо твърде сходно — каза Стоун. — Ако беше някакъв вид блокиране на ензимите, както например с арсеник или стрихнин — обикновено минават от петнадесет до тридесет секунди, а понякога и повече. Докато поразяването на нервната система, нервно-мускулните възли или мозъчната кора е много по-бързо. Почти мигновено.

— Ако това е някакъв бързодействащ газ, той трябва лесно да прониква в дробовете.

— Или в кожата — добави Бъртън. — Или през слизестите тъкани. През всякаква пореста повърхност.

Бъртън попипа пластмасовия си костюм.

— Ако наистина този газ е толкова леснопроникващ…

Стоун се подсмихна.

— Скоро ще разберем.

От микрофона се чу гласът на пилота:

— Господа, наближаваме Пидмонт. Чакаме вашите заповеди.