Шамах

— Аллах, Аллах! В кьошка! По стената! Ама това е ужасно! Какво ли ще съгледам там! Трябва веднага да отида, веднага!

Мина бързо през портата, на която досега беше стоял. По тази причина готвачката едва сега ни забеляза. Освети ни и ме разпозна.

— Ефендито! — извика. — Още днес! Ама Избраника каза, че ще дойдеш чак утре. Бързо ме последвай! Ти можеш да видиш работата, така рече Избраника. Но на господаря е все още запретено. Да побързаме след него. Той не бива да влиза.

Понесе се в тръс с фенера. Ние я последвахме по-бавно. Не беше далеч, едва двайсет крачки. Жилищната постройка беше разположена по средата на градината, а кьошкът — до градинския зид. Мустафа Бустани вече не можеше да бъде застигнат. А и той нямаше да допусне да бъде задържан да не пристъпи мястото, където сега пребиваваше „изкуството“. Къщичката ми беше известна. Често бях ходил в нея. Представляваше квадрат, страната с вратата откъм градината, другите три страни бяха без прозорци, значи без поглед към външния свят, боядисани в слонова кост и украсени с изписани в злато мъдрости от Корана. В тази уединеност, чистота и естествена скромност нещо винаги бе оказвало благотворно въздействие върху мен. А сега?

Сега вратата беше широко разтворена. Пред нея стоеше Мустафа Бустани. Още не беше влязъл, тъй като синът му се противеше срещу това. От потона висеше лампада и пръскаше ярка светлина. Във вътрешността се виждаше художникът, чиято фигура и риза вече не бе потопена както в предобеда в два цвята, а в четири — лазурносиньо, отровнозелено, яркожълто и пламтящо червено. Крещящите бои възбуждаха, още повече ако човек е артистично настроен. Чудно, че момчето не се намираше тъкмо в добро настроение. Още преди да сме стигнали кьошка, го чухме гневно да вика на баща си:

— Не! Ти ми обеща! Нямаш право да влизаш! А и аз още не съм готов! Ефендито първи има право да го види, ти не!

— Ама той е тук! — отговори Мустафа Бустани.

— Къде?

— Тук! — обадих се аз и избутах бащата настрани, за да се покажа на сина.

— Още днес? — учуди се този. — Нали възнамеряваше едва утре да дойдеш! Но въпреки това е хубаво, дето си още сега тук. Влезте значи, вие двамата, и…

— Ее, а аз? — прекъсна го бащата.

— Ще проявя доброта и ще разреша и на теб, тъй като двете главни лица присъстват. Но го правя само защото от време на време и ти си снизходителен спрямо мен.

— За съжаление! Аллах знае, че съм такъв!

И тъй, приготвихме се да се насладим на произведението на изкуството. Трябва да отбележа съобразно истината, че нито преди туй, нито след туй пред очите ми се бе явявало нещо толкова високо в дълбината на разбирането и толкова дълбоко във висотата на изпълнението. Стояхме пред едно толкова удивително и толкова безпримерно в своето въздействие постижение, че трябва да дам поне няколко обяснения. Защото едно описание, както при един Рафаел Санти или Рембранд ван Райн, не е възможно.

Кьошкът можеше да се отваря само към градината, съобразно ориенталския обичай беше изолиран от външния свят. Минеше ли човек през отворената врата, се озоваваше пред три затворени стени — една отпред, и по една вляво и дясно. Тези стени по-рано бяха, както вече споменах, жълтеникавобели, украсени със златни аети от Корана. Сега това вече го нямаше. Стените бяха измазани със зелена, синя и червена боя. А високо горе на тавана, където бе закрепен кордонът на лампадата, се мъдреше голямо жълто петно, което първоначално е било вероятно кръгло, ала тази форма не бе останала вярна и бе преляла в синьото. Освен това човек можеше с известно въображение да различи в зелените площи от дясната и лявата страна две къщи.

— Ето че всички стоите тук и се дивите! — рече Тхар, плъзгайки поглед на превъзходство по нас. — Знаете ли какво означава това? Ти знаеш ли, ефенди, какво е?

Понеже се обърна директно към мен, видях се принуден да пристъпя към работата по заличени следи. Не бях достатъчно дипломатичен да не назова определена тема, представлявана от картината, защото исках на всяка цена да си запазя високото уважение на артиста. По тази причина отговорих общо, но с възможно най-голям прехлас от изкуството:

— Това е абсолютното синьо-зелено жълто чудо!

— Правилно! — даде ми право той. — Ти никога не се изразяваш погрешно! Произведението ми коства много труд и боя. Само погледни тук!

Посочи пода, по който стояха празни и полупразни гърнета от бои и се търкаляха четки от какви ли не големини, да не говорим изобщо за разните бърсалки, пачаври, парцали за дъски.

— Взехме всичко това от бояджията — продължи. — И понеже времето беше кът и не можех сам да се справя, готвачката трябваше да ми помогне. Ама тя боядиса само стените, което си е много лесно. Останалото направих самият, за тая работа тя няма никаква дарба!

Бащата попита с мъчително овладян глас:

— Кой всъщност ти разреши да боядисаш тези стени и покриеш великолепните аети?

— Ами ти! Аз те попитах дали мога да нарисувам в кьошка две картини и ти ми разреши.