Шамах

— Значи още в предобеда. В такъв случай трябва да започна и завърша картините още днес следобед.

Замисли се за няколко мига. Дяволита усмивка пробяга по зелените бузи и „мустака“. После попита баща си:

— Мога ли да те помоля да ми предоставиш за днес кьошка?

— Какво ще правиш там? — осведоми се запитаният.

— Ще нарисувам две картини и утре ще ги покажа на ефендито.

— Добре, съгласен съм.

— Но никой не бива да ме безпокои. Никой не бива да влиза без мое разрешение.

— Също и аз?

— Също и ти.

— Чудесно! Но се надявам да покажеш на ефендито нещо наистина добро, така че нямам нищо против.

— Слава на Аллах! — извика момчето. — Почвам веднага. Преметна се възторжено и се изстреля от дюкяна.

— Е, какво ще кажеш? — попита Мустафа Бустани след минута мълчание. — Какво хлапе! Художник е, нали?

— Да почакаме! — отговорих. — Първо да видим! Такива преценки изискват размисъл и добро оглеждане. Аз помолих за срок. Утре нали пак ще се срещнем.

Това ни даде повод да се сбогуваме.

Тръгнахме си. Беше по пладне. Тогава започваха най-големите дневни горещини, които човек предпочита да прекара на хладина в стаята. Когато отминаха, ние се поразходихме до Елеонския хълм, за да отидем нагоре към Витания и се върнем през Витфагия и Кафр ет Тур в града. Взехме фотографския апарат, без който моята жена никога не пътува. Що се отнася до мен, по време на пътувания никога не се обременявам с такива неща, понеже ангажират вниманието, отнемат време и в голяма степен снижават самостоятелността и подвижността. Но жена ми обича да мъкне снимки за спомен вкъщи, та по-късно и себе си, и други да радва с тях. Така и днес направи във Витания няколко снимки, които запечатаха своеобразността на тукашните каменни отломки и остатъци от зидове. После се изкачихме до самия връх на Елеонския хълм. Там има места, от които човек може да види не само Йорданските планини на изток, но и част от Мъртво море. Докато се наслаждавахме на този богат кръгозор, разговаряхме за днешното си посещение при Мустафа Бустани. Аз изтъкнах, че в сравнение с по-рано той се е състарил повече, отколкото всъщност би трябвало да допринесат годините. Смъртта на жена му го беше засегнала много по-дълбоко от обичайното при един мохамеданин. Или го потискаше и нещо друго?

След като бяхме насочили вниманието си изключително на изток, сега се обърнахме на запад, към града. Тогава съгледахме в уединената местност един самотен мъж, който седеше до един рожков и сключил ръце за молитва, бе вперил неподвижен взор на изток. Беше малко преди вечерния здрач. Трябваше да минем край него. Когато приближихме, той се надигна. Беше Мустафа Бустани, нашият приятел, за когото току-що бяхме разговаряли. Казахме му го. Той изглеждаше смутен от тази неочаквана среща.

Създаваше впечатление, сякаш бе заловен в нещо, което никой не биваше да знае. Думите, включени в поздрава, прозвучаха като задължение да се извини.

Сподели с нас, че мястото, на което се намирахме, от известно време му станало любимо. Почти всеки ден го навестявал, за да погледа на изток. Неволно се сетих за неговия прокуден брат, който се бе изгубил някъде на изток. Седнахме при него и скоро забелязахме, че се намира в особено настроение, в чийто основен тон се усещаше разчувственост и безпомощност. Не след дълго наведе разговора на любимата си тема — невидимия свят и библейското твърдение, че чудеса има. После призна, че към това място го подтиквал един сън, сън, който бил толкова ясен и определен, все едно всичко е станало наяве. Тази яснота била така убедителна, че си записал деня на съня, петнайсетия ден от месец адар.3 Къде извинително, къде въпросително прибави, че може би не бива да ни занимава със сънищата си. Ние го уверихме, че всичко, що се отнася до неговия душевен живот, има нашето съпричастие и ето как той започна да разказва:

— Знаеш, ефенди, че моят брат беше прокуден, понеже стана християнин, и че ние отблъснахме всички негови опити за помирение, защото той после отгоре на това си взе за жена една християнка. След това изчезна безследно. Никой не разбра накъде се е отправил. Но ти не знаеш, че прокуждането има за последица пълно лишаване от наследство, и той изгуби всичко, на което можеше да разчита със същото право както аз самият. Аз станах единственият наследник, а той — беден като просяк.

— Това е резултат от вашите закони и господстващите фамилни права — опитах да го оправдая аз.