— Ти си християнин и следователно мислиш различно от това, което приказваш в моя угода! — отклони той. — Години наред аз не чувствах ни най-малко неправдата, която бяхме извършили спрямо него. Но имот и религия са две различни неща. Мога ли да бъда отблъснат от редицата на вярващите, ако богатството ми се превърне в беднота? Не! Също така не могат да ме отблъснат от кръга на имотните, защото не съм останал мюсюлманин, а искам да стана християнин. Само че тази мисъл не дойде от мен, а от моята жена. В нейното сърце живееха любов и доброта каквито в моето нямаше. Тази доброта се захвана с трудна работа при мен, но успя. Моята твърдост ставаше все по-мека и когато тя, майката на моя син умря, умря като победителка. Аз й обещах да издиря брат си и да разделя с него всичко, което притежавам. Тя ми благодари, благослови ме, затвори очи и… се спомина.
Захлупи лице в ръце и помълча известно време, за да овладее вълнението си. После продължи:
— Търсех ли търсех, но напразно. Брат ми беше изчезнал. Постоянно мислех за него, почти толкова, колкото за тази, чиято смърт ми отне повече, отколкото вероятно си мислиш, ефенди. Спохождаше ме въпросът дали моят брат не е умрял и те са се намерили в отвъдния живот, където се виждат и си говорят. Ей в такива мисли се задълбавах. И ето че в петнайсетия ден на месец адар ми се присъни, че коленича в джамията и се моля. Внезапно стената се отвори откъм киблах,4 появи се брат ми и ме призова да запомня какво ще ми каже. То гласеше: „Аз умрях, но съм жив. Не вие на мен, а аз на вас трябва да простя. Ще ти го проводя това опрощение. То приближава от изток. Оглеждай се всеки ден за него и поправи каквото си съгрешил спрямо мен!“ Така гласяха думите му. Сетне той изчезна. Стената отново се затвори и аз се събудих от съня. Той беше толкова ясен и истински, че аз напуснах постелята да си отбележа деня. Оттогава нещо все ме тласка насам да гледам на изток дали сънят ще се изпълни. Но винаги се застоявам за кратко във Витания, посещавайки гроба на Лазар. Защо и аз не знам, но имам усещането, че точно там ще се срещна с пратеника на моя брат. Какво ще кажеш за този сън, ефенди?
— Странен е — отвърнах аз. — Но твоето чувство те води по-правилно от всеки съвет, колкото и умен да изглежда, който друг може да ти даде.
— Значи мислиш, че трябва да продължа ежедневните си разходки насам?
— Те забранени ли ти са от някого или чрез нещо?
— Не.
— В такъв случай няма причина да ги прекъснеш.
— Благодаря ти! Изпървом ми беше трудно да говоря по тая работа, но след като го сторих, чувствам, че ми стана по-леко на сърцето. Но хайде! Започна да се здрачава. Трябва да вървим, иначе тъмнината ще ни изненада още по път.
Имаше право. Вечерта се спускаше и ние се разбързахме да се приберем.
Пътем той ни осведоми, че междувременно се е погрижил за нашия пазарлък. Знаел в Ел Халил5 едно великолепно седло за паша, което произхождало от Арабия и се продавало. Щял да прати човек да го вземе и после да ми го покаже.
— Аз самият се каня да отида до Ел Халил — вметнах. — Искам да покажа на жена си гроба на Авраам и прочутата дъбрава в долината Мамре, където на патриарха се явили трите ангела.
Тогава той възкликна радостно:
— В такъв случай ще ви придружа, ако разрешите! Там имам толкова много важни неща за уреждане, че веднъж споходен от идеята, ми иде още утре да отпътувам нататък.
— Може! За нас е удобно всяко подхождащо за теб време!
— Наистина ли? Също още утре?
— Да.
— И мога да взема сина си Тхар, за когото ще е голямо блаженство да седне с вас и мен в някоя красива кола и да тръгне по непознатия свят? В тази посока той е стигал само до Витлеем.
— Ще се радваме да го вземеш.
— Добре, решено е, ще пътуваме. За колата ще се погрижа аз. И тъй като вашият път води покрай дома ми, ще ви помоля да се отбиете за няколко мига. Трябва да видите радостта, която ще доставите на момчето с разрешението си да ни придружи.
Стъмни се, преди да сме стигнали целта си. Мустафа Бустани похлопа по зарезената отвътре порта. Приближиха суркащи стъпки. Черната готвачка дойде да ни отвори. Държеше ветроупорен ориенталски фенер, при чиято светлина видяхме, че цялата й фигура, увита първоначално в бял чаршаф, беше така наситено осеяна със сини, зелени, червени и жълти петна, та основата кажи-речи не можеше да се различи.
— Машаллах! Как изглеждаш! — възкликна домакинът, като я видя.
— Такова е изкуството! — отвърна тя гордо и едно безмерно доволство разшири лицето й почти двойно.
— Изкуството? Как тъй?
— Ние рисуваме Червеното море. Почнахме веднага след обяда и още не сме свършили.
— Ти… ти рисуваш заедно с него? — попита той, при което в него се пробудиха не особено радостни предчувствия.
— Да, аз! — увери тя с тон на върховно самодоволство.
— Избраника рисува само водата, въздуха и слънцето, а аз — зелената земя. С нея той не може да се справи.
— Зелената земя? И върху какво рисува той? Да се надяваме само върху хартия?
— Върху хартия? О, не! Това би било твърде дребно. Ние рисуваме по стената.
— По стената? И къде пък?
— В кьошка!