Шамах

— Също тогава! Ако беше на неговите години, щеше да разбереш, че има право. А сега да тръгваме. Той беше много точен и не бива да го караме да чака.

— Само още миг! — помоли момчето. — Трябва да ви кажа, че днес е петък, значи празник. В такива дни ми е забранено да се цапам. Затова нямам бои със себе си. Но въпреки всичко аз пак съм си герой. Не е необходимо човек да се шари всеки път, когато иска да победи своите врагове. Има случаи, в които…

— … победата е истинска, ненашарена — вметна засмяно жена ми. — Но вчера ти каза, че днес ще рисуваш завладяването на Йерихон. Не помисли ли, че е петък?

— Не. Ама и бездруго от Йерихон нищо няма да излезе.

— Защо?

— Липсва ми необходимата дандания. Тръбите човек може да нарисува, стените също, ама откъде ще ти вземе данданията, като не бива да я вдига? Това наистина е много жалко. Тъй, сега съм готов. Можем да тръгваме.

Запътихме се към колата. Тъкмо се качвахме и покрай нас мина на дебелото си магаре ферик-пашата Осман Ашир. Като ни видя, спря за миг животното, поздрави с радушно кимане и попита момчето:

— Що за герой си всъщност днес?

То отвърна веднага с обичайното си присъствие на духа:

— Аз съм Иисус Навин, покорителят.

— Накъде се каниш да вървиш?

— В страната на хананейците, за да им покажа, че не се боим от тях.

— Къде се намира тази страна?

— В Халил.

— Тогава хубаво внимавай, момчето ми! Там хората тупат, без първо да питат за разрешение.

И продължи нататък. Мустафа Бустани ни увери, че се е погрижил за всичко необходимо за из път. Тхар се метна до файтонджията на капрата, където сигурно се чувстваше по-свободно отколкото при нас в купето. Конете потеглиха.

От Яфаската порта пътят водеше доста стръмно надолу в долината Хипон, накрай Биркет ес Султан6 и отсреща отново нагоре към платото Ел Букай’а. В края му е разположен манастирът Мар Илия, от който се открива далечен кръгозор. Името на този манастир е свързано с пророк Илия и се твърди, че от близкия извор е пило вода светото семейство. От другата страна на манастира се стига до Куббет Рахил,7 където била погребана Рахил, жената на патриарх Яков. За това място в Библията, Битие 35; 19, 20, пише: „И умря Рахил и погреба се на пътя на Ефрата, която е Витлеем. И постави Яков стълп на гроба й; той е стълпът на Рахилиния гроб дори до днес.“

Тук пътят се разделя. Наляво води към Витлеем, а направо — към Хеброн. Ние продължихме в досегашната посока и след три четвърти час стигнахме до трите Соломонови езера, създадени далеч преди християнско време, за да снабдяват Йерусалим с вода. Колкото и необикновени да са в исторически и строителен аспект тези изкуствени езера и намиращата се в близост малка крепост, към нашия разказ те нямат отношение и засега ще минем край тях транзит. По-важна за мен е широката Вади ел’Арруб, където на половината път между Йерусалим и Хеброн е построено едно „Кафе“, та хора и животни да намерят място за отдих. Нека човек тук не си представя някое европейско кафене, а една тясна, висока каменна зидария. В нея един мръсен тип вари в мръсно гърне с мръсна вода мръсна мътилка, която нарича кафе и я продава на минаващите европейци на безбожни цени. Но безбожието му не се състоеше в искането на тези цени, о, не, той беше твърде хитър. Така можеше следствие на оплаквания да му бъде отнето разрешението да прави кафе. Той подхващаше нещата по-умно. На местните жители го предлагаше на възможно най-ниски цени, а на чужденците казваше неизменно: „Ще взема, колкото ми дадеш!“ И с никаква молба или упрек не можеше да бъде отклонен от неговото си. И понеже минаващият оттук европеец е в повечето случаи състоятелен, а кафеджията създаваше впечатление за крайно нуждаещ, плащаните цени си бяха живо изнудвачество. Случваше се за един малък филджан кафе със съдържание два-три напръстника да държи ръката си толкова дълго протегната, докато получи по немски пари една марка че и повече, когато пет пфенига биха били напълно достатъчни. Аз също проявявах винаги щедрост към него, но последния път видях, че ми се присмива зад гърба, и днес щеше да се кае за това.

Когато стигнахме „кафето“, спряхме и слязохме. Той побърза да излезе и попита за нашите „заповеди“, като смирено се поклони. Мустафа Буетани „заповяда“ пет чаши кафе, после още веднъж пет и след това за трети път пак пет. Значи петнайсет чаши! Това се хареса. Мъжът се разсипваше от раболепие, но знаеше, че Мустафа Буетани, който често пътуваше по търговски работи до Хеброн и се отбиваше тук, не беше чужденец. Него следователно не можеше да третира като европеец. Но когато се наканихме да се качим в колата, аз извадих портфейла. Лицето му мигом просия. Попитах колко струват петнайсет чаши.

— Дай, колкото искаш! — каза той.

— Ще дам само колкото ти поискаш! — заявих аз.

Но и това не помогна. Той не постави цена. А когато го заплаших, че изобщо няма да платя, ако не поиска нищо, отговори просто:

— Тогава ти го подарявам!