Шамах

Видя синия череп на мъжа, спря посред изречението и разшири очи. Те ставаха все по-големи и бляскави. Синият сметна, че е настъпил подходящият миг, отприщи се и още веднъж разправи злодеянието. Но не бе стигнал кой знае колко далеч и небесносиньото въздейства на генерала точно както бе въздействало на нас. Той не можа да се сдържи и започна да се смее, и то така, че всички се присъединихме. И какво се случи посред този кикот…? Хлапакът се върна с една сюрия дечурлига след себе си. Възрастните вече го познаваха. Те отдавна вече не обръщаха внимание на неговите странни лудории. Той спря магарето на същото място и се върна при нас със същата сериозност и величаво достойнство, с каквото ни бе напуснал. Това ни оказа такова непреодолимо въздействие, че смехът за миг секна, но после избухна с двойна сила и не искаше да замлъкне. Синият също се смееше заедно с нас. Той дори бе последният, който престана. Тхар също познаваше генерала. Изпъчи се пред него, изпъна се напето и отдаде чест, както бе виждал да го правят войниците, срещнали офицер. Пашата го запита:

— Знаеш ли кой съм?

— Да — отвърна хлапакът.

— Ее, кой?

— Ти си Ванаия, пълководецът на цар Соломон!

— Много добре! — засмя се офицерът. — Продължаваш да си играеш ролята! А що за оръжия са това?

Посочи ножиците, тирбушоните и щипките за секнене на свещи. Но момчето не можеше да бъде изведено от самообладание. То безброй пъти бе слушало и разказвало тази история, приказките, легендите и знаеше миналото на Йерусалим по-добре отколкото някои немски младежи историята на родния си град. Добре съзнаваше също символичното значение на своите оръжия. Ето защо отговори бързо и без да се замисля:

— Това са „скорпионите“, с които царят на Юдея щипел хората си по ушите, когато не искали да се подчиняват. А аз съм Гедеон, героят от племето на Манасий. Заех бойния ти кон, защото имам кръвно отмъщение срещу мадиамците. Но той е твърде дебел и няма дъх. Ето защо се отправих обратно да ти го върна. Благодаря ти, но него наистина не го бива.

Повторно отдаде чест. Тогава пашата така се разсмя, че чак сълзи му излязоха на очите. Явно беше много общителен велможа.

Мустафа побърза да използва неговото добро настроение, за да отмени наказанието на сина си. Той изказа молбата:

— Прости му стореното! Той е умен и добър. Постигна тъкмо обратното на онова, което бе възнамерявал. Лицето на пашата в миг стана сериозно.

— За безнаказаност не може и дума да става — каза той. — Твоят син двойно прегреши — спрямо мен и спрямо този тук. — Посочи към мъжа от Аин Карим и после продължи: — И за да не пожъне награда вместо наказание, лично аз ще се заема с назидателния бой. Има ли тук някоя пръчка, подходяща за тая цел?

Негърът чу въпроса и донесе от своя кът едно тънко възлесто бастунче. То действително можеше чудесно да се употреби за онези възпитателни действия, за които младежта обикновено мълчи. Генералът взе бамбука, шибна за проба няколко пъти, кимна доволно, смигна дяволито на Синия и го запита:

— Нали си съгласен грешникът да бъде осъден?

— Да — кимна запитаният бързо.

— Бива ли веднага да изрека и изпълня присъдата в твое име?

— Да.

— Е, добре, той ще получи десет удара — пет за мен и пет за теб, и то от моята ръка.

— Не са ли твърде малко? — попита мъжът разочаровано.

— Не, не са малко, а точно колкото трябва — отвърна хлапакът.

— Ти да мълчиш! — сгълча го Синия.

— Кой ще получи пръчките? Аз или ти?

— Ти!

— Значи ти не можеш да почувстваш дали са много или малко! — И обръщайки се към пашата, прибави въпроса: — Сериозно ли го каза това с десетте удара?

— Да — потвърди онзи. — За един Гедеон всъщност не е голяма чест да бъде налаган с тояга.

— Това имам предвид и аз — изрази съгласие момчето. — Аз и бездруго имам нещастието не само да раздавам, но и да приемам отмъщения. Затова те моля да сваля героизма от себе си.

Беше му разрешено. Той отиде до кафеджийския ъгъл, освободи се там от бойната екипировка и се върна, за да се постави доброволно на разположение на наказателното право.

— Дръж го! — заповяда пашата на бащата.

Той се подчини. Приведе се, изнесе лявото коляно напред и сложи държателя на кръвното отмъщение напреко върху него в онази добре позната поза, при която задните части на получателя се озовават нагоре. Тхар прие нещата без съпротива и без дума да каже. Пашата застана отстрани, замахна и започна да брои нанасяните удари:

— Един… два…