Сфера

Пипалата разкъсаха матрака. В цилиндъра се посипа дъжд от бяла перушина. Двете пипала се разтвориха и остатъците от матрака полетяха надолу. Сетне пипалата отново подеха зловещия си танц из цилиндъра.

Търсеха него.

Той знае, помисли си Норман. Знае, че съм се измъкнал и че съм някъде наблизо. И сега ме преследва.

Но как е разбрал?

Норман се свря под масата, когато едно от огромните пипала проникна в кухнята и се плъзна по стената, събаряйки окачените прибори. Той се притисна назад и опря гръб в масивна саксия, с някакво растение, а пипалото се спусна на пода и се зае да рови сред разхвърляните съдове. Норман блъсна саксията напред, пипалото сграбчи растението, с лекота го изтръгна от корените и го завъртя във въздуха.

Това бе напълно достатъчно, за да може Норман да изпълзи встрани.

Оръжие, повтаряше си той. Трябва ми оръжие.

Погледна надолу, където бяха паднали остатъците от матрака и забеляза, че покрай стената са подредени някакви сребристи тръби. Харпуни! Беше ги пропуснал на идване. Острието на всеки един от харпуните завършваше с приплесната топка, като на ръчна граната. Експлозивни наконечници? Той се спусна към тях.

Съвсем близо зад него се плъзгаха пипалата. Но по какъв начин калмарът разбираше къде се намира? В този миг мина покрай един илюминатор, зърна огромното око навън и си помисли: Божичко, ами че той ме вижда.

Трябва да се крия от илюминаторите.

Мислите му се гонеха в безпорядък. Всичко ставаше прекалено бързо. Норман пропълзя край сандъците с експлозиви и се изтърколи в шлюзовия отсек.

Пипалата се извиваха надолу в цилиндъра, право към него. Той дръпна първия попаднал му харпун. Беше прикачен за стената с каучукова скоба. Норман задраска по нея с пръсти. Пипалата бяха все по-близо. Дръпна скобата, но тя не поддаде. Какво, по дяволите, ставаше?

Пипалата бяха съвсем близо. Спускаха се бързо към него.

Изведнъж се досети, че скобите са монтирани така, за да възпрепятстват случайно изпадане, трябваше да изтегли харпуна встрани, а не напред. Дръпна го рязко и скобата отскочи. Харпунът остана в ръката му. Завъртя се обратно и пипалото го подкоси. Норман полетя назад, а широкото плоско листо се разтвори над него, обви шлема му и всичко потъна в мрак. И тогава натисна спусъка.

Страшна болка прониза гърдите и корема му. За един ужасяващ миг Норман помисли, че се е прострелял. Но малко след това пое дъх и осъзна, че го е блъснала взривната вълна, гърдите го боляха, но пипалото го беше пуснало.

Все още не можеше да вижда. Дръпна листоподобната длан от лицето си и тя тупна на пода, сгърчена, откъсната от пипалото. Стените на станцията бяха изпръскани с кръв. Едно от пипалата все още се гърчеше, другото се въргаляше безжизнено и окървавено на пода. Само след миг и двете се плъзнаха надолу и изчезнаха в черната вода под люка.

Норман изтича при илюминатора. Калмарът се отдалечаваше от станцията, а зеленото сияние постепенно отслабваше. Беше успял! Беше го победил.

Беше успял.

ДС — 8

— Колко донесе? — попита Хари, докато оглеждаше един от харпуните.

— Пет — рече Норман. — Толкова успях да донеса.

— И свърши работа? — Хари опипа приплеснатия връх.

— Още как. Направо го разкъса.

— Видях, че калмарът си тръгва — рече Хари. — И си помислих, че си направил нещо подобно.

— Къде е Бет?

— Не зная. Няма го и костюмът й. Предполагам, че е отишла на кораба.

— Отишла е на кораба?

— Когато се събудих, нея я нямаше. Предположих, че ти си в другата станция и опитах да се свържа с теб, но нищо не се получаваше. Сигурно металните стени са блокирали връзката.

— Бет е излязла? — учуди се Норман. Почувства как в него се надига гняв. Бет трябваше да остане при пулта и да следи сензорите, докато той е навън. А вместо това беше отишла на кораба.

— Костюмът й го няма — повтори Хари.

— Кучка такава! — извика Норман. Усещаше че кипи от ярост, истинска, неконтролируема ярост. Ритна пулта.

— По-внимателно — предупреди го Хари.

— По дяволите!

— Спокойно, — рече Хари, — Норман, успокой се вече.

— Какво, по дяволите, си мисли, че прави тя?

— Стига, Норман, седни — Хари го поведе към креслото. — Всички сме уморени.

— Че как няма да сме уморени, да го вземат мътните!

— Спокойно, Норман, спокойно… Не забравяй, че имаш кръвно.

— Нищо ми няма на кръвното!

— Е, не съвсем — рече Хари. — Лицето ти е червено.

— Как можа да ме зареже навън и да тръгне за кораба?

— И което е по-лошо, да излезе сама.

— Значи, тя не е следила сензорите — повтори Норман. Изведнъж осъзна, защо е толкова разгневен — ядосан бе, защото го беше страх. В момент на огромна опасност, Бет го беше изоставила. Останали бяха само тримата и зависеха един от друг. А сега излизаше, че на Бет не може да се разчита и това го плашеше.

— Ей, чувате ли ме? — разнесе се гласът й от говорителите. — Някой чува ли ме?

Норман посегна към микрофона, но Хари му го дръпна.

— Аз ще се оправя — рече той. — Да, Бет, чуваме те.

— Намирам се в кораба — гласът й пращеше в уредбата. — Открих още едно помещение, отзад, при спалните помещения. Много е интересно.