Сфера

— Ако, разбира се, бурята отмине според предвижданията — добави Бет. — Опитвах се да разбера как да пуснем балон, за да проверим условията на повърхността. Тина използваше за целта някакъв специален код.

— Ще се правим — повтори Норман.

— Естествено. Ако се случи най-лошото, бихме могли да използваме храната на кораба. Там има колкото искаш.

— Не смяташ ли, че е рисковано да излизаме навън?

— Ще се наложи, — отвърна тя и огледа мониторите, — някъде през следващите три часа.

— Защо?

— Миниподводницата. Нали е снабдена с автоматичен брояч за отплуване и трябва някой от нас да натисне копчето.

— По дяволите, подводницата — рече Норман. — Да се маха.

— Е, не бързай чак толкова — упрекна го Бет. — Подводницата може да побере трима души.

— Искаш да кажеш, че бихме могли да се измъкнем с нея?

— Да. Точно това искам да кажа.

— Божичко — завъртя очи Норман. — Ами, да тръгваме, тогава.

— Има само две пречки — спря го Бет. Тя посочи мониторите. — Прочетох го в инструкцията. Първо, подводницата е нестабилна на повърхността. Ако горе има големи вълни, ще ни разлюлее както нищо досега. Второто е, че като стигнем горе, трябва незабавно да се прехвърлим в декомпресионна камера. Не забравяй, че ни чакат деветдесет и шест часа декомпресия.

— И ако не го сторим? — попита Норман.

Защо просто да не излезем на повърхността, мислеше си той, да отворим люка, да видим небето и облаците и да дишаме нормален въздух.

— Трябва да се подложим на декомпресия — рече Бет. — В кръвта ти сега има разтворен хелий. Докато си в среда с високо налягане, всичко ще бъде наред. Но освободиш ли изведнъж това налягане, ще се получи същото, като с внезапно отваряне на газирана вода. Хелият ще се превърне в мехурчета, които ще задръстят кръвоносната ти система. Смъртта настъпва мигновено.

— О, не — рече Норман.

— Деветдесет и шест часа — натърти Бет. — Толкова е необходимо, за да изгониш хелия от кръвта.

— О, не.

Норман приближи илюминатора и погледна към ДС-7, където се намираше подводницата.

— Как мислиш, калмарът ще се върне ли?

— Попитай Джери.

— На кой екран се появяваше?

— На този — тя го включи. Екранът засвети.

— Джери? — произнесе Норман. — Там ли си?

Никакъв отговор.

Той написа:

ДЖЕРИ? ТАМ ЛИ СИ?

Отново никакъв отговор.

— Ще ти кажа нещо за Джери — заговори Бет. — Той не може да чете мисли. Когато последния път разговаряхме с него, аз непрестанно му пращах мислени послания, но той не отговаряше.

— И аз също — потвърди Норман. — Не само послания, но и образи. И никакъв отговор.

— Ако разговаряме, той отговаря, но не и когато мислим — продължаваше Бет. — Значи не е чак толкова могъщ. Държи се така, сякаш непрестанно ни чува.

— Права си — кимна Норман. — Но ето, че в момента не ни чува.

— Не. И по-рано опитвах.

— Чудя се, защо не ни отговаря.

— Нали каза, че бил емоционален. Може би се цупи за нещо.

Норман не смяташе така. Цупенето не беше присъщо на децата с властен характер. Те са отмъстителни и странни, но не не цупят.

— Между другото, — добави Бет, — това ще е интересно за теб — тя му посочи купчина с разпечатани листове. — Записите на всички разговори, които проведохме с него.

— Да, те могат да ни упътят — кимна Норман и запрелиства страниците, без особен ентусиазъм. Отново го беше налегнала умората.

— Е, поне ще има с какво да се заемеш.

— Така си е.

— Лично аз, — заяви Бет, — бих предпочела да се прехвърля на кораба.

— Защо?

— Не съм убедена, че сме изучили всичко там.

— До кораба пътят е дълъг — рече Норман.

— Зная. Но ако калмарът не се появи за известно време, смятам да опитам.

— Само за да се захванеш с нещо?

— Е, може и така да се каже — тя погледна часовника. — Норман, възнамерявам да поспя няколко часа. А след това ще теглим чоп, за да видим кой ще отскочи до подводницата.

— Съгласен.

— Изглеждаш ми подтиснат, Норман.

— Така се чувствам.

— Аз също — рече тя. — Това място е като гробница — сякаш сме живи погребани.

Бет изкатери стълбичката към нейната лаборатория, но изглежда че не беше заспала, защото след няколко минути се разнесе гласът на Тина, от видеозаписа.

„Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“

И отговорът на Бет:

„Може би. Не зная.“

„Плаши ме“.

Бръмченето на пренавиващия механизъм, после пауза и отново:

„Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“

„Може би. Не зная.“

„Плаши ме.“

Бет определено се вманиачаваше с този запис.

Норман погледна листовете в скута си, после вдигна очи към екрана и промърмори:

— Джери? Там ли си?

Джери не отговори.

ПОДВОДНИЦАТА

Тя внимателно го побутна по рамото. Норман отвори очи.

— Време е — рече Бет.

— Ясно — той се прозя. Боже, колко уморен бе, само. — Колко време ни остава?

— Половин час.

Бет се настани зад пулта и включи външните сензори.

— Знаеш ли как да работиш с тази машинария? — попита Норман. — Със сензорите?

— Справям се. Доста четох.

— Тогава до подводницата ще отида аз — заяви той. Уверен бе, че Бет няма да се съгласи, че ще настоява тя да поеме активната роля, но поне искаше да опита.

— Добре — кимна Бет. — Ти ще отидеш. Така е по-правилно.

Той едва прикри изненадата си.

— И аз така смятам.