Сфера

Тялото на калмара беше леко луминисцентно, зеленото сияние нарастваше. Норман ясно различаваше тъмния вертикален гребен. Виждаха се и пипалата, които леко помръдваха. Очертанията на калмара ставаха все по резки. Движеше се леко встрани от тях.

— Заобикаля мрежата.

— Да — кимна Бет. — Калмарите са същества, надарени с интелигентност, могат да се учат от собствения си опит. Вероятно предишния път се е блъснал в мрежата и го помни добре.

Калмарът премина край перката на кораба и това им даде възможност да преценят размерите му. Голям е като къща, помисли си Норман. Чудовището зави плавно към тях. Норман почувства, как в душата му се заражда страх.

— Джери? Джери!

— Спести си дъха, Тед.

— Трийсет ярда — обяви Тина. — Приближава.

С наближаването, Норман имаше възможност да преброи крайниците му, забеляза изпънатите далеч зад тялото дълги пипала. Пипалата се поклащаха свободно във водата, докато тялото се движеше напред с ритмични мускулни контракции. Калмарът се задвижваше от реактивната струя вода, която изстрелваше зад себе си, без да използва пипалата.

— Двадесет ярда.

— Божичко, колко е голям — възкликна Хари.

— Знаете ли, — заговори Бет, — ние сме първите хора, в цялата история на човечеството, които наблюдават движението на гигантски калмар. Това трябва да е велик миг.

От хидрофоните се разнесе познатото бълбукане на вода. Калмарът идваше все по-близо.

— Десет ярда.

За кратко, огромното туловище се завъртя странично спрямо станцията и имаха възможност да го разгледат в профил — калмарът бе дълъг близо трийсет фута, с огромни немигащи очи, корона от израстъци, виещи се като гнездо от змии и две дълги пипала, всяко едно завършващо с плоско, подобно на листо образование.

Калмарът продължи да се извърта, докато пипалата му се насочиха право към станцията, а зад тях блесна раззинатата му паст, с остър клюн и зеленикава маса от яки мускули.

— О, Господи…

Калмарът пое напред. Започва се, помисли си Норман. Започва се отново и този път няма да оцелеем.

С приглушен удар пипалата блъснаха стената на станцията.

— Джери! — изкрещя Тед. Гласът му беше писклив, променен до неузнаваемост от напрежението.

Калмарът спря. Тялото му отплува леко встрани и всички видяха големите му очи, вперени в тях.

— Джери! Послушай ме!

Калмарът сякаш се поколеба.

— Чува ни! — извика Тед, сграбчи фенерчето на стената и го насочи към илюминатора. След това натисна еднократно копчето.

Масивното тяло на калмара засия в зелено, после за миг почерня и отново издаде зеленикава светлина.

— Чува ни — потвърди Бет.

— Разбира се, че ни чува. Той е разумен — Тед мигна два пъти с фенерчето.

Калмарът отвърна с двукратно примигване.

— Как го прави? — попита Тед.

— Благодарение на един вид кожни клетки, наричани хроматофори — обясни Бет. — Участъците с тези клетки могат волево да се разтварят или закриват и така да се спира пътят на светлината.

Тед мигна трикратно.

Калмарът отвърна със същото.

— Колко бързо го прави — възхити се Норман.

— Да, бързичко.

— Той е интелигентен — повтори Тед. — Нали ви казвах? Интелигентен е и иска да поговорим.

Тед мигна дълго-късо-дълго.

Калмарът повтори комбинацията.

— Бебчето ми — рече Тед. — Не спирай да ми говориш, Джери.

Тед продължи с нова, по-сложна комбинация, калмарът отвърна, но междувременно се премести в ляво.

— Трябва да го занимавам непрестанно — говореше си Тед.

Той също се премести на следващия илюминатор и продължи да подава сигнали. Калмарът отвръщаше, но Норман забеляза, че целта му е друга.

— Какво прави той?

— Може би ни води…

— Защо?

Прехвърлиха се в цилиндър Б, където се намираше живото-обезпечаващата екипировка, но тук нямаше илюминатори. Тед продължи към А, където беше шлюза. Тук също нямаше илюминатори. Тед скочи долу и вдигна люка на пода, откривайки черната вода под тях.

— Внимавай, Тед.

— Казвам ви, че е разумен — настояваше Тед. Водата под краката му засия в зелено. — Ето го, идва. — Не виждаха калмара, само сиянието. Тед насочи светлината към водата и премигна.

В отговор познатото зеленикаво светване.

— Все още разговаряме — рече Тед. — И докато го карам да говори…

Със зашеметяваща бързина от водата изскочи пипало и се изви в дъга над отворения люк. Норман мярна за миг масивно блестящо стъбло, дебело колкото човешко тяло, край него слепешката просвистя сияещо, дълго пет фута листо и докато се навеждаше, забеляза как блъсва Бет и я събаря на пода. Тина закрещя ужасена. В ноздрите ги лъхна острият мирис на амоняк. Пипалото се изви назад към Норман. Той вдигна ръце да се защити, докосна слизеста, хладна плът, а гигантската ръка го завъртя и го блъсна в металния люк на шлюза. Съществото притежаваше необичайна сила.

— Навън, излизайте всички навън! — викаше Флетчър. Тед задраска нагоре по стълбата и почти бе стигнал вратата, когато листото се завъртя и ненадейно го обви, покривайки цялото му тяло. Тед изхриптя, опитвайки се отчаяно да се освободи. Очите му бяха изцъклени от ужас.

Норман понечи да се хвърли към него, но Хари го сграбчи.

— Остави го! Нищо не можеш да направиш!