Сфера

Наоколо нямаше никой. Къде бяха останалите? Изведнъж си спомни за Тед. Тед беше загинал. Гигантският калмар беше издърпал тялото му през люка. След това Флетчър им беше изкрещяла да се връщат и беше задействала зелената кутия…

Постепенно спомените се връщаха при него. Пожарът. В цилиндър Д беше избухнал пожар. Двамата с Тина се отправиха да го гасят. Спомни си, че влязоха в каютата, спомни си плъзгащите се по стените пламъци… нататък не беше сигурен какво се е случило.

Но къде са останалите?

За един ужасен миг си помисли, че е единственият оцелял, но след това чу някой да кашля в съседния цилиндър. Пое нататък. В цилиндър В нямаше никой и Норман се прехвърли в Б.

Флетчър не се виждаше никъде. Металните тръби бяха опръскани с кръв, обувката й се въргаляше на пода. И това беше всичко.

Отново покашляне, зад тръбите.

— Флетчър?

— Ей сега…

Отзад се подаде Бет, цялата омазана.

— Слава Богу, виждам че си станал. Мисля, че успях да включа част от системите. Добре че във Флотата имат навика да лепят инструкции по стените. Както и да е, въздухът се поизчисти от дим и вече е годен за дишане — не е особено приятен, но се понася. Имаме въздух, вода, топлина и захранване. Опитвам се да установя с какви запаси от кислород и електричество разполагаме.

— Къде е Флетчър?

— Никъде не можах да я намеря — Бет посочи обувката на пода и петната от кръв.

— Тина? — попита Норман. Започваше да се безпокои от мисълта, че двамата са затворени тук, без никаква помощ от страна на специализиран персонал.

— Тина беше с теб — рече Бет и се намръщи.

— Нещо не си спомням.

— Вероятно токовият удар те е хвърлил — обясни Бет. — И си получил ретроградна амнезия. Няма да можеш да си спомниш последните няколко минути преди шока. Аз също никъде не открих Тина, а според датчиците цилиндър Д е наводнен и изолиран. Ти беше с нея в Д. Не зная от какво се е наводнил.

— Ами Хари?

— И него го тресна здравата. Имате късмет, че амперажът не беше по-висок, иначе и двамата да сте изгорели. Както и да е, той лежи на пода в цилиндър В в безсъзнание, или спи. Няма да е зле ако го погледнеш. Не исках да рискувам, като го преместя и затова го оставих там.

— Той дойде ли на себе си? Говори ли с теб?

— Но, но дишаше съвсем спокойно. А и цветът му е нормален. Реших, че по-важно е първо да проверя живото-обезпечаващите системи — тя изтри мазното петно от бузата си. — Норман, останахме само трима.

— Искаш да кажеш, ти, аз и Хари?

— Точно така. Ти, аз и Хари.

Хари спеше безгрижно на пода между койките. Норман се наведе над него, вдигна единия клепач и освети зеницата. Зеницата се сви.

— Това едва ли е раят — промърмори Хари.

— Защо пък не? — попита Норман. Провери и другата зеница, реакцията беше същата.

— Защото ти си тук. В рая не пускат психолози — Хари се усмихна уморено.

— Можеш ли да раздвижиш пръстите си? Ръцете?

— Мога да движа всичко. Сам дойдох тук, от цилиндър В. Нищо ми няма.

Норман се изправи.

— Радвам се, че си добре, Хари — наистина го мислеше, беше се уплашил, че Хари е наранен тежко. От самото начало на експедицията разчитаха само на него. При всяко възникнало затруднение, Хари беше човекът, който пръв осмисляше ситуацията и стигаше до правилното решение. Дори в този момент, Норман с успокоение си помисли, че ако Бет не успее да се справи с живото-обезпечаващите системи, Хари ще може.

— Да, добре съм — Хари затвори очи и въздъхна. — Кои останахме?

— Бет. Аз. И ти.

— Майчице.

— Така е. Да ти помогна ли да станеш?

— Да, предпочитам койката. Ужасно съм уморен, Норман. Мога да спя цяла година.

Норман го подкрепи, докато се надигаше. Хари побърза да се отпусне на близката койка.

— Мога ли да поспя малко?

— Разбира се.

— Чудесно. Наистина съм изморен, Норман. Мога да спя цяла година.

— Да, вече го каза…

Нямаше смисъл да продължава. Хари вече хъркаше. Норман се наведе и издърпа нещо смачкано под възглавницата.

Беше бележникът на Тед Филдинг.

Норман внезапно се почувства смазан. Приседна на койката, стиснал бележника в ръка. Накрая намери сили и запрелиства страниците, изписани с разкрачения, жизнерадостен почерк на Тед. В скута му изпадна снимка. Норман я обърна. Беше снимка на яркочервен шевролет корвет. Почувства, че гърлото му се свива. Не знаеше, дали плаче за Тед, или за себе си, защото вече не се съмняваше, че един по един, всички ще загинат в тази метална гробница. Мъчно му беше и се страхуваше.

Бет седеше пред комуникационния пулт в цилиндър Г. Мониторите бяха включени да един.

— Добре са си свършили работата — рече тя. — Всичко е снабдено с подробни инструкции, а компютрите буквално гъмжат от помощни документи. Даже и идиот би се справил. Само един проблем има.

— Какъв е той?

— Кухнята беше в цилиндър Д, а той е наводнен. Нямаме никаква храна, Норман.

— Съвсем никаква?

— Така мисля.

— А вода?

— Вода колкото искаш, но нищо за ядене.

— Е, ще се справим и без храна. Колко още ще бъдем тук?

— Два дни.

— Ще се справим — кимна Норман, като си мислеше: Цели два дни, Божичко. Още два дни в това проклето място.