СЕНКИТЕ

- Така е. - На Трез му се струваше, че през последните две нощи бе преживял поне три живота. - Ала паметта ми е по-силна от времето. Когато става дума за теб, паметта ми ще бъде безсмъртна.

- Ако все пак се случи... - Селена се прокашля. - Ако все пак срещнеш друга, искам да знаеш... че бих те разбрала. Обичам те твърде много, за да те виня за това.

- Няма да се случи.

Селена си извади друга кърпичка, но не я използва. Вместо това сгъна тънкото квадратче през средата. А после още веднъж. И още веднъж.

- Не искам да живееш като вкаменен в свое собствено гробище - заяви тя най-сетне. - Предполагам, че това се опитвам да ти кажа. Страхът ми е да не бъда завинаги пленена в тялото си, уловена като в капан. Боя се да не би в скръбта ти с теб да се случи същото. Да, признавам си, има част от мен, на която й се иска да наведеш глава и да оставиш годините да отминават покрай теб, но има и друга, по-голяма част, която не иска да се озовеш в подобен затвор. Предполагам... това, което се опитвам да кажа, е, че ако някога се почувстваш виновен, задето нещо ти се е сторило забавно, или пък хапнеш ястие, което ти хареса, или пък има филм, който искаш да гледаш, или си щастлив заради подаръка, който някой ти е направил, просто знай, че те обичам. Навярно би могъл дори да се престориш, че тези мигове са подарък от мен от Небитието. - Тя се усмихна печално. - Целувка от мен за теб.

Мамка му, като нищо щеше да се разциври.

- Можеш ли да ми обещаеш това, Трез? Че ще допуснеш хубавите мигове от живота до себе си дори когато мен няма да ме има? - Тя прокара пръсти по лицето му. - Дори ако тези мигове се случват, понеже до себе си имаш друга жена? Единственото по-страшно от това, да умра, е и двамата да си отидем, дори ако твоето голямо, силно сърце продължава да бие в гърдите ти.

Трез затвори очи.

- Не искам да мисля за това.

- Нито пък аз.

В последвалата тишина той за пореден път трябваше да се изправи срещу факта, че няма нищо, с което да се бори, никого, на когото да се разкрещи, никого, когото да прониже с камата си, за да спре всичко това.

- Искаш ли да слезем при доктор Джейн? - попита я.

- Предпочитам да ми отговориш.

Трез взе ръцете й в своите.

- Ако това ще ти донесе душевно спокойствие, тогава, да, добре. Обещавам ти, че... - Господи, не можеше да го изрече на глас. - Че ще продължа.

Лицето, раменете, цялото й тяло се отпуснаха от облекчение.

- Благодаря ти. Това наистина помага. Не можеш да си представиш колко много ми помага в този миг.

Той я целуна нежно, а после се изправи и отиде в дрешника. Нямаше представа какво си облича, но покри тялото си и дори се сети да си сложи дезодорант. Когато се върна в стаята, имаше чувството, че някой беше изстъргал вътрешността на стомаха му.

- Готова ли си да отидем в клиниката?

Селена се огледа из стаята, сякаш търсеше нещо. А може би просто се опитваше да отложи неизбежното още мъничко.

- Съжалявам за прозореца ти - рече тя.

- Няма нищо. Капакът все още си е на мястото, той ще спре студа и вятъра.

- И за лампата.

- Сякаш ме е грижа.

Тя кимна и се изправи. Носеше впити черни дънки и широка бяла блузка... и Трез бе поразен от това, колко добре изглеждаше в обикновени дрехи, а не в официалните одежди на Избраниците. И интересно, речникът й също се променяше, ставаше по-разговорен.

По дяволите, помисли си... колко би му харесало да има деца от нея.

* * *

Пътят до клиниката сякаш бе безкраен и Селена не бе сигурна дали това е хубаво, или лошо. От една страна, беше готова да чуе новините, каквито и да бяха те, така че да може да се подготви. От друга, не би имала нищо против поне още мъничко да остане в неведение.

Трез нито за миг не пусна ръката й, дори докато въвеждаше различните кодове или когато трябваше да вървят един след друг през склада. Докато крачеха по коридора към кабинета на доктор Джейн, Селена си мислеше за всички стаи, в които биха могли да влязат, вместо онази, към която отиваха.

Когато стигнаха до стаята за прегледи, тя вдигна поглед към Трез.

- Не бих могла да го направя без теб.

Той се наведе и докосна устните й със своите.

- Добрата новина е, че не се налага.

Заедно, двамата прекрачиха в болничното помещение и начаса Селена усети, че й е трудно да диша, връхлетяна от миризма на химикали и ярка светлина. Почувства се още по-зле, когато доктор Джейн и Мани вдигнаха глави от компютъра на бюрото и си лепнаха еднакви професионални усмивки.

- Лоши новини, а? - каза, а когато и двамата лекари започнаха да увъртат, ги прекъсна: - Моля ви. Имайте достатъчно уважение към мен и времето ми, за да не си хабите думите, опитвайки се да подсладите истината. Искам да знам какво ви е казало тялото ми.

- Забелязахме някои промени в ставите. - Доктор Джейн отстъпи назад. - Навсякъде, където направихме снимки.

Сякаш я удариха в слънчевия сплит. Въпреки че бе очаквала точно такъв отговор.