Сексът и градът

Не знаех какво да отговоря, защото аз буквално съм най-разхвърляният човек на света. Вероятно в момента под леглото ми се въргаляха стари кутии от специалното пилешко на „Ген. Цо“. За съжаление бях го изяла сама. Така че теорията издишаше.

Сервираха пържолите.

— Аз — каза художникът — подлудявам, като видя жена с пола от шотландско каре и три четвърти чорапи, и после цял ден не мога да работя.

— Не — възрази хотелиерът, — най-лошо е, когато неволно тръгнеш след жена по улицата, а тя се обърне и се окаже толкова красива, колкото си си я представял. Тогава осъзнаваш колко неща ще пропуснеш в живота.

Художникът се наведе напред.

— Пет години не съм работил заради една жена.

Тишина. Никой не можеше да го обори.

Сервираха и шоколадовия мус и дойде време да тръгна за „Льо трапез“. Тъй като там пускаха само двойки — тоест мъж и жена, — бях помолила най-прясното си бивше гадже Сам — инвестиционен банкер, да ме придружи. Той беше добър избор, първо, защото бе единственият мъж, когото успях да навия да дойде с мен; второ, защото вече имаше опит в това отношение. Преди милион години отишъл в „Уединението на Платон“. Към него се приближила странна жена и му извадила мъжката гордост. Приятелката му, по чиято идея били там, избягала с вик.

Разговорът пое в неизбежната посока. Какви хора посещават секс клубовете? Аз май бях единствената, която нямаше представа. Макар никой да не бе ходил в секс клуб, всички бяха твърдо убедени, че на подобни места най-често се срещат „неудачници от Ню Джърси“. Някой посочи, че човек не влиза в секс клуб просто така, без основателна причина, т.е. че това е част от работата му. Още повече се стегнах. Поръчах на келнера да ми донесе текила.

Със Сам станахме да вървим. Писател, отразяващ масовата култура, ни даде последен съвет.

— Ще бъде ужасно — предупреди той, макар да не бе стъпвал в секс клуб. — Освен ако не овладеете положението. Трябва да поемете инициативата. Да я реализирате.

Нощта на секс-зомбитата

„Льо трапез“ се помещаваше в бяла сграда, изписана с графити. Входът беше дискретен, със заоблен метален парапет — евтин вариант на входа на хотел „Роялтън“. На влизане се разминахме с напускаща двойка. Като ни видя, жената закри лице с яката на палтото си.

— Забавно ли е? — попитах.

Тя ме погледна ужасена и изтича към таксито.

Вътре в малка будка седеше тъмнокос младеж с фланелка на райета. Имаше вид на 18-годишен. Не вдигна глава.

— На вас ли се плаща?

— По 8,50 на двойка.

— Кредитни карти приемате ли?

— Само в брой.

— Давате ли касови бележки?

— Не.

Трябваше да се подпишем, че ще спазваме правилата за безопасен секс. Получихме карти за временно членство, които ни напомняха, че проституцията, камерите и записващите устройства са забранени.

Очаквах разгорещен секс, а погледът ни попадна първо върху горещите ястия — вече споменатия студен и горещ бюфет. Нямаше никого, а над масата висеше надпис: „При хранене покрийте долната част на тялото си.“ Тогава видяхме управителя Боб — едър брадат мъж в карирана риза и джинси, комуто повече прилягаше да завежда зоомагазин във Върмънт. Той ни каза, че клубът е оцелял 15 години благодарение на своята „дискретност“.

— Освен това — добави Боб — тук „не“ означава „не“.

Успокои ни да не се притесняваме, че ще воайорстваме, защото повечето посетители започвали така.

Какво видяхме? Ами голяма стая с огромен надуваем дюшек, на който няколко смътно различими двойки си вършеха енергично работата; „секс стол“ (празен), приличащ на паяк; бузеста жена по халат, която седеше до едно джакузи и пушеше; двойки с изцъклен поглед („Нощта на живите секс-зомбита“, помислих си аз); много мъже, на които явно им беше трудно да изпълнят своята част от сделката. Но най-вече проклетите димящи маси на бюфета (Какво имаше на тях? Минихотдогове ли?) и за жалост това е всичко, което ви е нужно да знаете.

„Льо трапез“ се оказа, както се изразяват французите, „Льо скубач“.

Към 1 ч. след полунощ хората се разотидоха. Една жена по халат ни уведоми, че е от окръг Насау, и ни посъветва да дойдем пак в събота.

— Тогава — поясни тя — има богат асортимент.

Не попитах дали става дума за клиентите. Боях се, че говори за бюфета.

Мръсни приказки в „Мортимърс“

След няколко дена бях поканена на дамски обяд в „Мортимърс“. Разговорът пак се насочи към секса и към впечатленията ми от секс клуба.

— Не ти ли хареса? — попита Шарлот, английската журналистка. — На мен много ми се ходи на такова място. Не се ли възбуди, като гледаше толкова хора да правят секс?

— Не — отговорих, натъпквайки си сандвич с хайвер от сьомга в устата.

— Защо?

— Нищо не се виждаше — обясних.

— А мъжете?

— Това беше най-лошото. Половината приличаха на психоаналитици. Няма да мога да отида пак на сеанс, без да си представя брадат дебелак, легнал гол и с изцъклен поглед на рогозка на пода, който не може да свърши и след едночасов минет.