Sedmiyat pechat

- Не, по-добре да тръгнем по шосе номер четири и пред и Улуру да свием вдясно по черния път.

Джиповете потеглиха с рев из пурпурните пясъци на австра лийската пустиня, вдигайки вихрушка от

прах по пътя, по който бяха дошли, устремени към асфалтираното шосе, което свързваше летището и

Юлара. Беше адска горещина, но Томаш поч ти не я усещаше. Беше прекалено притеснен от онова , което

предстоеше да се случи, за да обръща внимание на такива дре болии.

- Какво смятате да ни покажете в крайна сметка? - поиска да узнае Орлов, разпитвайки Към ингс.

- Сега... хм... ще видите.

- Не - настоя руснакът неотстъпч иво. - Искам да знам.

Къмингс и Томаш размениха тревожни погледи. Колкото по-бързо руснаците узнаеха каквото им

трябваше, толкова по-бързо щеше да дойде техният край. Всъщност историкът не хранеше големи

илюзии, че може да оцелее в техни ръце. Беше видял как екзекутираха Надежда и знаеше, че за тези

мъже човешкият живот не струваше повече от този на мравката. Съзнаваше, че той и другите двама

пленници бяха просто насекоми в очите на пазачите си, нищожни буболечки, дръзнали да застанат на

пътя на могъщи интереси, и сега, оставени на произвола, щяха да свършат нейде из тази безкрайна

пустош. И все пак, макар да осъзнаваше всичко това и да разбираше, че съдбата им е предначертана и

нищо не може да промени, Томаш се беше вкопчил в надеждата за живот, в упованието, че може да

избяга и да се спаси. Дори да спечелеха само някакви си десетина минути, за него това бяха цели десет

минути живот и си струваше човек да се бори за тях.

- Какво става? - държеше на своето Орлов, впил оч и в англичанина. - Да не онемя? - Завъртя оръжието

така, че да освободи малко място на седалката, затисната под разплутото му туловище и опря дулото в

челото на Томаш. - Ако не започ неш веднага да пееш, португалският професор ще го отнесе на

секундата. - Подсмихна се ехидно. - Уверявам те, зрелището никак няма да ти хареса. Ще видиш колко е

досадно да чистиш мозък от седалките.

Пот обля Томаш. През главата му трескаво запрелитаха мисли. Какъв ли щеше да е краят му? Дали ще

го боли? Или просто ще престане да съществува - в единия миг го има, в другия го няма. Сега вижда

дулото на автомата, насочен към челото му, а после ще настъпи вечна тъмнина, голямото Нищо.

- Моля ви - каза Къмингс. - Няма нужда от това. Всички сме... хм... разумни хора, нали така?

- Тогава ми докажете, че сте разумен, и м и разкажете останалата част от историята - изръмжа Орлов,

почуквайки с пръст по ръчния си часовник. - Имаме запазен полет за сле добед и искам да приключа с

този въпрос. Не искам да си изпусна самолета и да остана още един ден на това загубено място.

- Сега ще ви разкажа. Няма да ви бавя... хм... бъдете спокоен.

Руснакът смъкна оръжието и впери поглед в професора от Оксфорд, очаквайки продължението на

историята. Сега, когато вече не усещаше дулото, залепено за челото му, Томаш беше почти готов да

колабира ог преживяното на прежение: сърцето му биеше лудо, усещаше тялото си омекнало, а коленете

и ръцете му трепереха неистово.

- Е? - обърна се Орлов, пръхтейки от нетърпение. - Имайте предвид, че не разполагам с цял ден.

Джиповете излязоха от черния път през пустинята и поеха по шосе №4. Веднага след Юлара свиха по

посока на скалния масив Улуру.

- Говорехме за водорода, нали? - под хвана наново Къмингс, опитвайки се да подреди мислите си при

тези обстоятелства. - Въглеродният атом в изкопаемите горива е отговорен за затоплянето на планетата,

а... хм... енергията се съдържа във водорода. Ако отстраним въглерода и останем само с водорода, ще

решим проблема със затоплянето на планетата и зависимостта си от изкопаемите горива. От теоретична

гледна точка няма нищо по-просто.

- Проб лемът е да се намери водород в ч исто състояние - отбеляза руснакът.

- Да, водородът е най-често срещаният атом във вселената, но... хм... трудно се нам ира в чисто

състояние.

- Тогава как ще постъпите?

Къмингс прокара тънките си пръсти през побелялата брада, сякаш онова, което се канеше да каже,

беше най-очевидното откритие в историята на човечеството.

- Използвам... хм... водата.

- Защо?

- Водата е съединение, което се нам ира в изоб илие на на шата планета, нали? Защо да не я

използваме... хм... като гориво?

- Но как ще го направите?

Англичанинът въздъхна, едва сдържайки раздразнението си. Не беше лесно да обяснява работата си

пред невеж глупак, който иска да го убие.

- Вижте-каза той. - Със сигурност знаете... хм... химич ната форм ула на водата, нали?

- H20 - отвърна руснакът. - Това е елементарно.

- А Н откъде идва?

- Това е знакът на водорода.

- Следователно водата съдържа... хм... водород , така ли е?

- Да.

- Значи ето оттук ще си взема... хм... енергия. От вод орода във водата.

- Но как ще го направите? - попита от ново Орлов.

- Нали знаете какво е електролиза?

Руснакът се замисли.