Само напред

Лошата новина беше, че хелипортерът все още бе половин миля далеч, а петима в синьо ни гонеха по покрива и бяха по-бързи от нас. Значи бомбата ми не бе свършила работа. Това беше ужасно. Бях поставил Летаргична бомба, която при задействане значително би увеличила шансовете ни.

След малко забелязах двете безстрашни ченгета да пълзят по покрива. Все пак бомбата се бе задействала. Тези двамата можеха да се вкочанят. Защо тогава не сваляха униформите си? Може би са минали първи през кладенеца и бяха поели заразата. Освен това, те все още бяха болни от грип. Радвах се, че не съм на тяхно място. Сигурно се чувстваха ужасно. От друга страна, те бяха в по-изгодна позиция. Полицията си избираше място. Малко по-късно прелетяха и първите куршуми — на пет ярда от нас.

— О-о, — въздъхна Окланд. — Нещата се влошават.

— Трудно ти е да го повярваш, нали?

Хелипортерът бръмчеше. Шелби сигурно бе разбрала ситуацията. Приземяваше се — бе само на около сто ярда от нас, но мъжете в синьо ни приближаваха. Друг куршум профуча покрай ушите ни. Водачът на полицаите бе стрелял. Изведнъж този зад него спря, отпусна ръце и се намръщи:

— Знаете ли — промърмори той, — не ме занимавайте повече с това.

Отклони се от отряда и се заоглеждаше за място, където да полегне. Миг по-късно се обади и друг от задната редица:

— Мен също ме оставете. Забравете — и се присъедини към другия. Бомбата бе свършила работа, но тия бяха добре подготвени професионалисти. Веществото действаше слабо и се проявяваше бавно. Хелипортерът все още бе далеч. Шелби се опитваше да кацне точно до нас. Един куршум почти ме одраска. Разбрах, че бе дошъл моментът да спрем с бягането.

— Ти продължи — извиках на Окланд. — Ще те настигна.

Той се замисли за миг, после хукна. Извадих пистолета си и го настроих на максимум интензивност. Още един полицай спря, протегна се и седна на земята. Прицелих се и стрелях, като не преставах да се изтеглям.

Трудно е да стреляш точно и да бягаш заднешком в същото време. Първият ми изстрел излетя някъде в пространството, но вторият бе по-точен. Мъжът отпред забави крачка да се прицели по-добре. Хелипортерът ревеше. Погледнах нагоре към него — кръжеше близо до покрива. Окланд почти го беше достигнал.

Вторият полицай също стреляше. Движенията му бяха позабавени от тези на водача му, но не изглеждаше, че ще заспи. Или е бил далече от бомбата, когато е избухнала, или бе страшно мотивирано и уверено копеле. Той стреля отново. Без малко да ми отнесе главата. Не ми се беше случвало преди. Когато наближих хелипортера, Окланд вече се бе качил.

Хелипортерите по принцип са роторни, съставени от една отвесна част и перпендикулярно на нея хоризонтална. В двата края на хоризонталната част имаше по една седалка. Налагаше се да промуша крака в средата и да увисна на оста. Но преди това трябваше да се погрижа за първия полицай. Той ни беше доближил и стреляше в хелипортера, не в мен. Повредеше ли го, бяхме изгубени.

Не обичам да го правя, но понякога се налага. Улучих го точно в гърдите.

Разполових го през белите дробове и той падна назад. Видях лицето му — бледо и ужасено. Не бях изненадан. Това бе единственият му гръден кош. Нещата се променяха за него от този момент нататък.

Скочих в хелипортера. Шелби го извъртя шеметно във въздуха. Един куршум изсвири под нас.

— Пълен напред, Шелби — поех си дъх аз.

— Абсолютно — отвърна тя.

* * *

Летенето до Цветния, жуженето на свобода в ранното утринно слънце, високо над Кварталите и далеч от Стабилния, остава в спомените ми завинаги като една от най-хубавите случки в живота ми.

Първите сто метра бяха някак напрегнати. Шелби увеличи скоростта докрай. Окланд залитна от ускорението и щеше да падне, ако не бях го хванал. Аз самият здраво се държах за оста. Последните прелитащи куршуми на полицаите добавиха нюанс към преживяването ми. Но скоро бяхме извън техния обсег. Когато се обърнахме и видяхме полицая да седи апатично на покрива и да изважда книга, разбрахме, че сме вън от опасност. Шелби бе взела участие в спасяване, с което много мои приятели професионалисти биха се гордели. С Окланд бяхме избегнали смъртта, бяхме първите от петдесет години насам, които бяха влезли в Стабилния и излизаха, без да ги хванат. Дали крещяхме от радост възгласи като „Йо!“ и „Всичко е наред“? Мисля, че да.

Накарах Шелби да прелети около Центъра вместо над него, да не би АИЦ автоматично да засекат внедрения в Окланд търсач. Минахме над Кралския, отдолу се виждаха мътни води и бляскав метал. Държах Окланд под око да не падне. Действащият бе толкова впечатлен, че все още е жив, че бе забравил уплахата си. Гледаше блажено надолу. През целия си живот той бе ходил два пъти до Нацисткия, един път до Стабилния през Червения и никъде другаде. Толкова зает е бил да Прави Неща, че всъщност нищо не беше направил.