Само напред

Пресегнах се и хванах десния си крак с ръка. Бавно го издърпах към мен. Беше трудна битка, но успях да го вкарам в кладенеца, притиснат силно в едната стена. Щом бях сигурен, че съм го наместил, издърпах и другия и го притиснах в срещуположната стена. Почувствах се относително стабилен. Леко превих гръб и раздвижих рамене да се наместя към стената. Натисках силно с крака встрани. Чух отдолу тихо хихикане.

— Ще млъкнеш ли, майната ти? — стараех се да не се разсмея. — Не е толкова лесно, колкото изглежда.

Нещата започваха да се оправят. Почувствах, че раменете ми бавно се издигат над нивото на краката. След известно време стана малко по-лесно. Минута по-късно постигнах нещо като седнало положение гърбът ми плътно до стената, краката вкаменени пред мен. Реших да притисна гръб в единия ъгъл. Така превърнах кладенеца в четириъгълник с различни ъгли и ми бе по-лесно да се изкатеря. С крака в срещуположните стени и с помощта на ръцете си, аз започнах да си проправям път нагоре, инч по инч.

Отне ми половин час. На два пъти ми се стори, че ще се изхлузя и ще падна долу върху притесненото лице на Окланд. Но изпънах гърди, успях да преодолея олюляването и продължих. Когато се изкачих до горе, сърцето ми биеше лудо, краката ми трепереха, мускулите ми бяха готови да се предадат. Заклещих се с гръб, колкото мога и посегнах към решетката. Не помръдна. Дори мъничко.

— Майната му — изскимтях тихо.

— Как върви? — извика Окланд.

— Лошо.

— Добре — каза той оптимистично. — Досега това винаги е било добър знак.

Реших, че има нещо, което мога да опитам, бръкнах внимателно в джоба си и извадих пистолета. Нагласих енергийното изстрелване на максимална дифузия, покрих лице и стрелях по решетката. Чу се свистене и капки разтопен метал ме изпръскаха.

Дори преди да отворя очи, силната светлина ми подсказа, че сме успели. Слънчевите лъчи струяха през процеп на решетката с диаметър около фут. Чух тих радостен вик. Окланд беше разбрал какво се е случило. Още няколко изстрела и дупката се разшири. Прокарах ръка навън и сграбчих нещо.

Извадих и другата си ръка и мъжествено показах глава и рамене. После беше лесно.

Претърколих се и останах да лежа няколко мига на земята, едва дишайки. Видях камъни наоколо и небе над мен, истинско небе. След малко се поизправих, седнах и се огледах. Бях леко замаян. Седях на дъното на широка и плитка падина. Очевидно бе планирана да насочва дъждовната вода към решетката. Навсякъде се виждаше само камък, във всички посоки освен в една. Зад мен, на около двеста ярда, камъни липсваха.

Показах се изморен през дупката и извиках на Окланд:

— Свали си якето и го увий около ръцете си!

През това време извадих микрокабела и спуснах надолу единия му край. Не бях абсолютно сигурен, че ще свърши работа. Микрокабелът беше предвиден да издържа малки товари. А Окланд, макар и да не беше едър, нито дебел, все пак бе цяло човешко същество.

— Няма да е лесно — казах аз. Окланд кимна разбиращо. — Увий се, колкото можеш. — Той хвана края на кабела и омота с него няколко пъти увитите си ръце.

Застанах над отвора с добре закотвени в земята крака и натисках бутона за свиване. Известно време всичко вървеше гладко — главата и раменете му влязоха в кладенеца. И тогава тихото бръмчене се усили и премина в скърцане. Степента на изкачване спадна забележимо. Кабелът се извиваше бавно нагоре. Едната ръка на Окланд хвана края на решетката. Почти се бе закрепил, когато свивачът отказа. Чу се изсъскване. Хвърлих се и сграбчих ръката на Действащия. Без малко и двамата да полетим надолу. Якето му се изхлузи, но успях с другата си ръка да го хвана за китката и да го издърпам. Помогнах му да излезе. Строполихме се на земята.

Дълго време лежахме така. За момента това изглеждаше най-правилното.

Осем

Знаете онези мисли, които ни навестяват понякога. Сигурни сте, че нещо не е наред, има нещо, което ви тревожи, но не разбирате точно какво е? Обикновено забравяте за него и малко по-късно то ви връхлита с голяма сила.

За една кратка секунда ме навести подобна мисъл.

И аз я забравих.

* * *

Толкова бях изтощен, че горещият камък ме унесе и подремнах няколко минути. Окланд седеше до мен и гледаше ръцете си. Поизправих се и го погледнах. Това, което видях, ме обезпокои. За пръв път виждах лицето му на близка до нормалната светлина след ресторанта в Сила преди дванайсет часа. За това време то се беше променило значително. Изглеждаше не само изтощен, но и много болен. Строгото му лице бе пребледняло, видях тъмни кръгове под очите му. Изкашлях се да му дам знак, че съм буден. Той се обърна стреснат. За миг ми заприлича на разтревожен млад мъж. Усмихна се и отново стана разтревожен мъж на шейсет.

— Вече съм бил на ръба. Пътят надолу е дълъг, да знаеш. Ще се гмуркаме или какво?

Почти се задуших от смях. Стабилния е висок около осемстотин ярда. Той се усмихна внимателно. Надяваше се да кажа, че, разбира се, няма да се гмуркаме и вместо това ще го науча да лети. За да приключа мъките му, аз извадих видеофона си.

— Не — отговорих аз. — Да се надяваме, че ще пътуваме удобно.