Само напред

Окланд спеше. Аз станах да се разходя до ръба и да огледам. Гледката оттам си бе, ами, гледка. И още нещо. Най-високата стена в Града бе тази на Вавилонския Квартал, но тя беше нещо различно и бе много надалеч — беше само на триста ярда, но с миля по-нависоко. Там живеят хора, които обичат високите сгради. Някои етажи ги използват за офиси, други за резиденции, хотели, комплекси за развлечение. Там може да видите шестетажен парк, също и най-добрите асансьори в света.

Стабилния беше следващият в класацията. Бяхме от страната на Кралския. Боклукът долу блестеше на слънцето. Отгоре се виждаше ниският покрив на Червения, малко по-отгоре — покривът на Центъра. Над него, но скрит в далечината, бе Цветния. Вляво бе Фнаф, вдясно Нацисткия и няколко Квартала нататък — Обърни се. Шелби щеше да дойде някъде откъм гърба ни. Щеше да прелети първо над Йо! И после над Житния.

Ще кажете, стига география, но е впечатляващо, нали? Много от хората посещават само три или четири Квартала в живота си. Не мога да го разбера, но е така. Небето навсякъде бе празно. Хелипортерите бяха отмрели преди стотина години. Този на Шелби бе антика, предавана поколения наред в семейството и неизползвана от никого преди нея. Вече никой не пътуваше до други планети. Пък и там хората си живееха точно като нас.

Нямаше какво повече да се търси. За всеки си имаше място, отиваш там и оставаш. Всъщност, повечето хора оставаха в Кварталите, където се раждаха. Те бяха вече толкова различни, специализирани. Пораснеш ли в един от тях, трудно ще се почувстваш добре на друго място. Има хора, на които им се скита, на които им се пътува просто така, за да видят нови места и различни неща, но те не са много. Щом си намерил най-доброто, защо са ти останалите? Повечето си бяха открили пасбището и си пасяха. Не и аз. Имам чувството, че никога никъде няма да се почувствам у дома.

Гледах така петнайсет минути. Не се случва често да видиш подобно нещо. Изпълвах се от гледката. Когато се наситих, се обърнах към Окланд. Трябваше по-рано да се върна при него.

Окланд сънуваше кошмар, по-лош от онзи в хотелската стая. Имах намерение да го изследвам в Цветния, за негово добро. Не че на всяка цена ми бе нужно присъствието му, но така щеше да е по-лесно.

От опит знам, че ако искаш да направиш добро на някого, който сънува кошмар, не е добре да го будиш насила. Затова седнах близо до него, запалих цигара и насочих дима към намръщеното му лице.

Две минути по-късно чух нещо. Нещо тихо, но тъй като там на покрива на света цареше абсолютна тишина, целия ме разтърси. Идваше от дупката. Повтори се по-силно. Веднага разбрах какво ставаше. Изругах, издърпах якето изпод главата на Окланд и покрих дупката с него. Опитах се да симулирам ефекта, който би постигнала решетката върху светлината. Поставих в средата едно от оръжията, които бях взел със себе си. Окланд не се бе събудил напълно. Сръгах го и той се ококори. След миг се ориентира в обстановката.

— Какъв е проблемът?

— Полиция. Отново. — Чух приглушено кихане и подсмърчане. — Те са в дъждовната зала. Това са ония двамата, същите, които бяха в хотела, но, сигурен съм, че този път са си довели и компания.

— Мили Боже! — изправи се Окланд. — Колко време остава до пристигането на приятелката ти?

Бяха минали само двайсет и пет минути, откакто се бях обадил. Това означаваше най-малко още петнайсет.

— Достатъчно дълго. Мисля, че трябва да се махаме оттук. Бързо.

Поех ръката на Окланд и го поведох по покрива по най-бързия начин. Или някоя отломка от сала се бе заклещила във водопровода и бе задействала аларма, или те бяха изключително прецизни и хитри. Надявах се да не е последното. Не ни ли намереха в дъждовната зала, щяха с точност да разберат къде сме, на единственото възможно място. Опитвах се да изследвам небето, докато бягахме, за следа от хелипортер, но напразно.

— Не е добре работата, нали?

— Не е добре — отговорих аз. — Този път са домъкнали армия от полицаи и ще стрелят на месо. Никакви свидетели. Няма къде да избягаме.

За миг се сетих за идеята си от предишната вечер да се скрием на плажа и се усмихнах тъжно.

И тогава — чудо! — съзрях точица в небето да пълзи към нас над Житния Квартал. А кавалерията щеше да пристигне всеки момент. Секунда по-късно чух викове зад нас.

— Копелета — забелязах ги аз и дръпнах Окланд. — Да побързаме. Открили са по кой улей сме минали.

Хелипортерът вече се виждаше в далечината, придобиваше форма, бръмченето се усилваше. За миг се обнадеждих. Но се обърнах и видях една глава да се подава от дупката.

— Виждам ги — изкрещя мъжът и излезе отгоре. Бе облечен в тъмносиньо. От Снед знаех, че така се обличат силите за сигурност. Сърцето ми се сви.

— Сега трябва да се сбъркаме от бягане — казах на Окланд.

— Правилно — въздъхна той и наистина ускори ход. Трябва да са му се отразили добре всичките онези часове работа по плувки. Поне не се влачеше. Бягах и от време на време извръщах глава назад. Имахме преднина от около сто ярда. Трябва да си дяволски добър стрелец, за да улучиш някого от подобно разстояние, при това бягайки.