Само напред

Набрах номера на Шелби от Квартала Брандфийлд и след по-малко от пет позвънявания искрящото й лице се показа.

— О, Божичкоо, Старк! Как си?

— Добре. Как е купонът?

— Чудесно, Старк, наистина… къде си, Старк?

— Върху Стабилния Квартал.

— Божичкоо…

— Знам, знам. Виж, Шелби. Имам нужда от помощ.

— Имаш я, изцяло.

— Трябва някой да ме вземе оттук.

— Добре. Аз мога да го направя. Приемам. Абсолютно.

— Има един проблем, Шелби.

— Ъхъ? Казвай!

— Двама сме.

— Не е голяма работа. Ще бъде тесничко и няма да мога да пристигна веднага, но ще дойда.

Приседнах облекчен.

— Шелби? Ти си хубав човек и аз оценявам приятелството и подкрепата ти.

— Ще го направим заедно, Старк, заедно. Оглеждай се за мен следващия половин час. Чао!

Изгасих видеофона. Отдъхнах си.

— Коя беше тя?

— Приятелка. Има хелипортер.

— Стори ми се малко… напрегната.

— Добре си е. Просто е от Брандфийлд, това е всичко.

Брандфийлд бе Квартал за богаташи, чист и обикновен Квартал. Всеки възрастен там бе или лекар, или адвокат, или зъболекар, или съпруга. Красивите им дъщери се разхождаха насам-натам, устройваха партита, пазаруваха и чакаха реда си да станат лекар, адвокат или съпруга на зъболекар. Около една трета от площта на Квартала бе заета от игрища за голф. Битката да си член на най-престижния клуб бе изключително жестока. Първите три клуба не биха допуснали абсолютно никого да стане нов член.

Шелби си бе коренячка от Брандфийлд, но си имаше и други качества. Много от нейните приятели смятаха, че е ексцентрично да знаеш как се навива часовник. Тя самата се размотаваше като луда с хелипортера си и предполагам, че дори знаеше как работи той. Поне не ми повярва напълно, когато й казах веднъж, че е вълшебен. Някой лекар, адвокат или зъболекар щеше да се поизпоти с нея, когато му дойде времето.

Действащият поклати глава.

— Никога не съм бил там. Всъщност, почти никъде не съм бил. Къде се намира?

— На няколко Квартала оттук. Тя каза половин час, но по принцип закъснява.

Помълчахме. Окланд се обади:

— Значи ще успеем все пак?

— Така изглежда. Тъпо, нали?

Отново млъкнахме. Тайно наблюдавах Действащия. Очевидно бе много изморен. Олюляваше се, но не искаше да заспи. Сякаш нещо го тормозеше. Изправи се и се обърна към мен.

— Старк, когато се махнем оттук, къде ще отидем?

Не бяхме обсъждали ситуацията, откакто той ме изненада на сала. Очаквах този въпрос. За момента определено изглеждаше, че ще продължим да живеем. Това означаваше, че трябва да обсъдим някои въпроси.

— Ами, това зависи от теб. Аз трябваше да те намеря и да те върна в Центъра.

Той кимна и се усмихна болезнено.

— Но — продължих аз — Мисля, че може да си дадеш малко време да се преориентираш към нещо друго. Например — да дойдеш с мен в Цветния.

— Ти там ли живееш?

— Йеа. С моя котарак. Центъра все още няма да знае, че сме се появили. А и няколко часа не са от значение. Аз съм гъвкава личност. Ти решаваш.

— Ако нямаш нищо против, наистина, бих желал да имам малко време преди да се върна. Проблем ли е?

Той изглеждаше невероятно отчаян в този миг. Приличаше на изгубено дете. Без малко да го запитам направо какво, по дяволите, става с него. Но най-добре е, когато другите ви проговорят първи. Научавате много повече. Няма нужда да ги подканвате, нито да се притеснявате доколко са правилни въпросите ви. Затова не го попитах. Аз съм поразително внимателен с клиентите си. Да бяха и другите така с мен…

— Няма проблеми. Виж, сигурно ще чакаме около четиридесет минути. Изглеждаш изморен. Защо не поспиш?

— Да. Трябва да поспя. Не мисля, че ще мога, но ще се опитам.

— Добре. — Отново ми направи впечатление колко блед изглежда, с изморените си очи като на бухал. — Не се безпокой, няма да тръгна без теб.

Той подложи сакото си за възглавница, легна на камъка и заспа след минута. Запалих цигара и се загледах в небето. Чаках полицаите и обмислях ситуацията.

Нямах представа какво ще се случи като се върнем в Цветния. От мен се очакваше да върна Окланд в Центъра. Такава бе работата, която ми бяха възложили, и друг на мое място би я свършил точно по правилата. Но Окланд изобщо не е бил отвлечен, сам е дошъл тук. Това променяше нещата за мен.

Виждате, че не мисля за пари. Правя това, което искам или което ми е интересно, или това, което ми изглежда правилно. Това ме прави добър човек. Следвам инстинктите си. Обикновено те ме водят в правилна посока. Често хората ми благодарят накрая. Но не винаги искат това, което правя. Някой печели, друг губи и понякога аз трябва да избирам кой ще спечели. Единственият, който никога няма шанса да спечели, съм аз. За мен не може да има победа, а само бъдещи битки. Понякога ми се иска да не беше така. Но няма начин.

* * *

Както се оказа, веднъж в живота си Шелби дойде навреме. Това бе дяволски добре за нас. Рано, но не чак толкова скоро.