Само напред

— Реално? — впечатли се Окланд. Беше готино от негова страна. Зенда беше на високо ниво, но Окланд бе с двайсет степени над нея в централния департамент на Центъра. — Фел Окланд.

— Знам. За съжаление аз изпратих Старк след вас.

— О — отвърна той и тук разговорът замря за известно време.

* * *

Стана следобед. Ние все още стояхме на пода във всекидневната. Междувременно аз и Окланд бяхме взели по няколко ужасно дълги и възстановяващи душа. Проверих си пощата. Не открих нищо друго освен изрезка от вестник, изпратена от Джи, в която се съобщаваше, че той и Снед контролират още по-голяма част от Червения Квартал. Хапнахме. Всъщност, бяхме направили всичко, което можехме, за да избегнем подновяване на предишния разговор.

— Ами — подхванах с нежелание, но знаех, че аз трябва да го направя. — Предполагам и двамата се чудите защо исках да се срещнете точно тук. — Слаба работа, знам, но нямам текстописец да ми помага. Сам се справям.

И двамата се усмихнаха напрегнато, но нищо не казаха. Подготвях се да задам няколко директни въпроса. Тогава Зенда проговори.

— Тук съм поради две причини — млъкна. След един дълъг миг продължи: — Първо, защото се страхувах, че може да не се върнеш. Когато получих съобщението ти, ами, изплаших се. Поисках да дойда тук.

Кимнах.

— Но има и друга причина. Исках да говоря с теб, Старк, а знаех, че не мога да го направя в Центъра.

— За какво?

— Всъщност не знам точно. Това, което ми е известно е, че в Центъра става нещо, нещо странно.

— Както когато бях последния път?

— Да, но по-лошо. Когато ме попита какво става, не знаех какво да ти кажа. Няма нещо определено, което да посоча. Само някакво чувство за нестабилност. Трудно е да се опише. В Центъра заетостта си има ритъм. А ето, че става неспокойно, липсва синхронът. Променят се, отменят се срещи в последната минута. Хората са недостъпни и… — тя млъкна.

— И какво?

— Намерих това на бюрото си — тя бръкна в джоба си и извади метална кутийка. Отвори я и ми подаде нещо сиво с размерите на грахово зърно. — Знаеш ли какво е това?

— Да — кимнах аз. — Знам. А ти?

— Известно ми е само, че не съм го поставяла там. Но мисля, че мога да се сетя. Затова и го донесох в кутията.

— Права си. Това е шпионаж — казах аз. Окланд беше онемял, сочеше нервно към кутийката. — Всичко е наред — уверих го. — Не знаеш колко добре е изолиран този апартамент. Могат да влязат в кухнята и да не ни хванат.

— Често ли се случват такива неща? — изненада се той.

— Не. Това ми е работата, спомни си. Зенда, не знаеш ли защо може да искат да шпионират офиса ти?

— Има само една по-особена задача, в която съм замесена — тя избягваше да поглежда Окланд. — Дарв постоянно виси в Департамента. Трябва да има нещо общо с това. Трябва. Аз не съм направила нищо лошо. Наистина.

Тя бе разстроена. Смисълът на живота й бе да влезе в Центъра. Замислих се, станах и отидох до бюрото си, където пазя важните неща. Там те не се губят, когато Гравбенда се развали. Губя ги само ако забравя, че съм ги поставил там за сигурност.

Случайно намерих Бъг Анели — уред, голям колкото буболечка. Сложих го на бюрото върху уреда.

— Здрасти, Старк. От дълго време не сме се виждали. — За съжаление Бъг Анели може да говори.

— Здрасти, Бъг. Какво ще ми кажеш за това чудо?

— TX77 — уред за подслушване, версия на харддиска 4.5, фърмуер 3.4, софтуер 5.1.

— Да… Нещо друго?

— Малък е.

— Бъг…

— Шегувам се, естествено. Ами, странен е.

— Какъв е?

— Всъщност не е 5.1, 5.1.3 е.

Въздъхнах. Бъг Анели не бе частично плащане като Гравбенд, но беше също толкова изнервящ.

— Схваща — каза Зенда.

— Много интересно всъщност — озъби се Бъг.

— Защо? — стараех се да бъда търпелив.

— Няма да ти кажа сега.

— Бъг…

— Не. Очевидно съм доста досаден. Няма да ви губя времето.

— Кажи ни!

— Не.

— Бъг, кажи ми или ще те изхвърля от шибания прозорец.

— Няма да го направиш.

— Така си мислиш.

— Е, добре. Софтуерът на уреда е по-особен. Изпраща сигнали директно към правителството на департамент в АИЦ. Необикновено. Много, изключително странно. Наистина, невероятно необик…

— Добре.

— Искате ли да знаете към кой департамент? — запита скромно Бъг.

— Да Направим Нещата Особено Бързо?

Последва мълчание.

— След като сте знаели през цялото време — изкрещя машинката, — защо тогава ме мъчите толкова време?

— Някой от моя Департамент ме шпионира? — прошепна озадачена Зенда.

— Няма да търпя това, да знаете — наду се Бъг Анели, но никой не му обърна внимание.

— Предполагам — обърнах се аз към Зенда и Окланд, — че някъде по горните етажи на Центъра стои една проблясваща кутийка. Нищо лошо не си направила, Зенда: най-обикновено наблюдение.

— Можеше да ви кажа какво ли не. — Бъг продължаваше да мърмори.

— Но защо? — отчая се Зенда. — За какво? И сега като си помисля, защо вие двамата сте тук, а не в Центъра?

— Можеше да ви подведа.

— Бъг — заобиколих уреда, — ще млъкнеш ли?

— Накарай ме!

— Млъквай, желязо такова! — изкрещя Зенда. — Или аз ще те изхвърля през прозореца.