Само напред

Наистина беше добре измислено. В началото не се досетих, защото повечето Квартали с покриви не си създават проблеми с времето. Последното нещо, което биха направили, бе да развиват методи за изкуствени природни явления. Но, разбира се, в Стабилния беше различно. Те все още имаха нужда от природни явления. Това, което отхвърляха, бе външния свят. И затова, вместо да изпомпват водата по възможно най-бързия начин, те убиваха два заека с един куршум. Окланд приближи следващия канал.

— Тук не се виждат мехурчета — забеляза той. — Явно по този начин контролират времето. За слънчев ден само пускат водата по каналите, без да отварят дупките. Днес ще вали.

— Нищо чудно, че имат нужда от толкова бърз компютър — поклатих глава. Не можех да разбера това огромно безсмислено изобретение. Ако можеха да възприемат света такъв, какъвто бе и да се отворят за него, те щяха да си имат нормален дъжд без всичкото това високотехнологично перчене. Беше умно, но и някак глупаво. Тогава ме озари една мисъл.

— Хрумна ми нещо — казах аз и лицето на Окланд веднага светна. Вълнуващо бе да видя как вярата му в мен нараства. Харесвам тази черта в клиентите си. — Ще се разделим и ще повървим в различни посоки. Ще огледаме.

— Разбирам — каза мъдро той. — Защо?

— Няма идеални неща. Трябва тук-там малки количества вода да се губят от цикъла вследствие на конденза, разпръскването и изпаряването. След време всичко тук би се пресушило, ако отнякъде, не приижда вода. Или пречистват водата от Кралския, или я получават от някъде другаде. Според мен е последното, защото виждам само една входна тръба.

— И откъде мислиш, че я получават?

— Всяко място е възможно — посочих тавана. — Върху този покрив пада дъждът, чиста вода от небето. Трябва да не са с всичкия си, за да не я използват. Може би има начин да разберем как влиза вътре.

Разделихме се. Взирахме се в сивия, безизразен таван, целия покрит с морски водорасли. Окланд се препъна в един насип и пльосна във водата. Престорих се, че нищо не съм забелязал. Не мисля, че подобно нещо ще ви се стори забавно, щом като веднъж разберете колко крехко е човешкото самочувствие. Вземете мен например. И ще разберете.

* * *

Окланд извика, но бях толкова далеч от него, че не можех да го видя. Крушките, прикрепени към насипите, хвърляха слаба светлина във водата, но не осветяваха голямо пространство. Той отново извика от мрака. Запътих се по посока на гласа му. Надявах се, че системата работи сама и никой инженер не я управлява.

Открих го. Действащият се бе изправил на един насип и примигваше нагоре. Присъединих се към него. Видях светлина и в същото време залитнах. Трябваше да се хвана за Окланд, за да не паднем двамата по лице във водата. Той успя да запази равновесие и ми се ухили. Отново погледнахме нагоре.

Над нас видяхме дупка с площ около три квадратни фута, покрита с решетка. Процепите бяха твърде малки, за да разберем какво има отвън, но можех да предположа. Външният свят.

С усилие повдигнах Окланд на раменете си. Щеше да се опита да отмести решетката. Един безкраен миг. Но все пак имах време да се упрекна, че не съм взел моя Фърт, когато излязох от апартамента си преди двеста години. Окланд натисна по-силно решетката и единият й край помръдна. Отвори се като люк и разкри това, което бе отвън.

Животът рядко е лесен и приятен. Въпреки доказателствата от последните дни, боговете ми помагаха много. В този случай със сигурност отсъстваха. Богът, който се грижеше „за почивката на Старк“ бе зает с бизнес или бе в дълга ваканция. Видяхме квадратен кладенец, дълбок най-малко дванайсет фута. Знаех, че стената на Стабилния е дебела, но чак пък толкова! Повърхността бе абсолютно гладка, без дръжки за ръцете, стълба или асансьор. Отгоре се виждаше друга решетка.

Окланд слезе. Аз сведох глава. Подплънките за ръцете ми ги нямаше. Дори и да откриехме някоя от тях, щеше да ни отнеме часове. В един момент се почувствах много, страшно много изморен.

— Така — опита се да повдигне духа ми Окланд. — Кой ще тръгне пръв нагоре?

Погледнах го бавно. Шегуваше се.

— Ти — усмихнах се аз и той също се засмя. Това бе достатъчно.

Накарах Окланд да се разкрачи и да се приведе, за да бъде възможно най-стабилната основа. Поставих леко левия си крак на рамото му, поизправих се и бързо повдигнах и другия крак. Постигнах равновесие.

Дотук добре. Стоях изправен в кладенеца. Следващата стъпка щеше да е непоносима и понеже знаех, че Окланд няма да ме издържи вечно, тръгнах.

— Дръж ми краката — той ме хвана здраво за глезените. Олюлях се така, че да се облегна на стената с рамене. После много внимателно повдигнах десния си крак с коляно близко до тялото. Окланд залитна леко и за миг помислих, че ще падна върху насипа по гръб, но той успя да се задържи. Промени положението на тялото си. Левият ми крак се опираше в гърдите му.