Само напред

Престарах се. Толкова се засилих, че краката ми се оказаха прекалено напред. За миг имах чувството, че ще си размажа първо гърба, после и черепа в стената. Опитах да свия краката си и да се понеса с ръце напред. Постигнах полуизправено положение на тялото при полета точно навреме, за да се ударя болезнено в камъка отстрани на канала. Затърсих с ръце. С дясната напипах отвора на един изход. Замахнах с лявата над него. За миг пръстите ми се изхлузиха от старата зидария, но все пак се задържах.

Един куршум се заби в скалата на крачка от главата ми. Господи, ядосах се аз, защо не ме ослепиш и не подпалиш дрехите ми? Отчаяно, но внимателно, за да не се изхлузя, се изкатерих към отвора на канала. Бях пъхнал дясната си ръка достатъчно навътре, за да се хвана за някоя вдлъбнатина, когато друг куршум се вряза в стената, този път по-наблизо.

Въздъхнах дълбоко, повдигнах се за миг и се пъхнах в тръбата. За моя изненада съвсем навреме. Там, където преди секунди бяха белите ми дробове, изчезна голям отломък скала от стената. Хукнах в тунела, но след няколко ярда спрях и седнах, останал почти без дъх. Тук вече бях на по-сигурно място. Ясно ми беше, че нещата са станали от лоши по-лоши. Не чух други изстрели, но със сигурност охраната отвън щеше да предупреди тези отвътре, че някой нахлува по канала.

Доста съм корав, но не съм Снед. Ако знаеха, че пристигам, тогава и тримата с картечниците щяха да са ми достатъчни. За съжаление нямаше какво да направя. Не можех да се втурна, защото охраната беше там, с поглед във входа. Дори и да побързам, ще ме хванат веднага щом се пльосна във водата. А не ми се искаше да умра изподупчен в езеро от лайняна супа. Стори ми се унизително.

Нямаше смисъл да се втурвам напред в тунела и да стрелям с пистолета си. Разсейващ се енергиен изстрел щеше да ме направи на половинки, четвъртинки и осминки преди още да ги приближа. След пет ярда в канала има завой. На това се надявах. Ако почакам, а те тръгнат бавно към мен да ме сгащят, тогава имах малка, минимална, неправдоподобна възможност да успея да уцеля някой от тях, преди да ме очистят. Нямаше изход за мен и щяха да ме гръмнат. Много скоро при това. Но когато всичко, което имаш, са няколко минути, всяка от тях ти е особено скъпа, всяка секунда има значение. Присвих се и зачаках с пистолет в ръка.

Нещо ме накара да извадя видеофона си от якето. Обадих се в апартамента си. Заръчах на хладилника да храни редовно Спенгъл и да предупреди магазина, ако се свърши храната. Той сякаш разбра, че съм в сериозна беда и ми побъбри, като ми пожела късмет. Все още не чувах нищо в канала отпред. Бързо се обадих в офиса на Зенда. Ройн се показа на екрана.

— О, здрасти, Старк. Хей, ти си в тунел.

— Йеа. Мога ли да говоря със Зенда?

— Господи, не, Старк. За съжаление тя има непрекъснати срещи следващите седемдесет и два часа. Ще оставиш ли съобщение?

Помислих за миг. Нищо не се сетих. Нищо, което да е от достатъчно значение.

— Просто й кажи, че съм се обаждал. Не, кажи й това. Кажи й, че съм казал да си спомни водопада.

— Разбира се. Да си спомни водопада. Ще предам.

— Благодаря, Ройн.

Счу ми се нещо и прекъснах връзката. Прилепнах плътно до стената. Всеки изстрел щеше да е фатален. Затова свих ръка, изправих се, доколкото можех и зачаках, аз си знаех, смъртта.

След всичко, което съм направил, всичко, което съм видял, километрите, които съм пропътувал, щях да бъда застрелян в канал с мръсотии заради една не толкова важна работа. Хванах се, че ми пука — странно. Преди няколко години нямаше да е така. Нещо се променяше в мен напоследък, нещо мърдаше и пулсираше под повърхността. Бях по-зле, но чувствах повече. Нещо ставаше, но не знаех какво. Струваше ми се, че никога няма да разбера.

Отново чух нещо и ръката ми трепна. Шумът бе тих, но мисля, че разпознах от какъв вид е. Отворих уста да пусна звука към тъпанчетата си не само през ушите, но и през евстахиевите тръби. Целият бях слух. Отново чух същия звук и отворих още по-широко уста.

Някой се смееше. Определено чух някой да се смее.

* * *

Имах доста опит с така наречените „мъжки момчета“. През последните девет години бях работил за, със, срещу купища войници, полицаи, побъркани, биячи и гангстери и бях срещал много момчета от типа „ако мръдне — гръмни го, ако не мръдне — гръмни го, преди да мръдне“. Когато подобни типове тръгнат да ловуват, разкъсват жертвата си на хиляди кървави парчета и някои от тях дори се смеят. И се смеят изнервено, осъзнали в последната минута колко ненормално е това, което вършат. Други се смеят от сърце, безкрайно горди и силни, а трети тихо хихикат по най-откачения начин, докато извратеният дявол ги гризе отвътре.

Но никой от тях не би се изсмял по този гърлен, неприличен и доброжелателен начин, който ехтеше долу в тунела. Не беше красив смях, но бе искрен.