Само напред

Изводът беше кристално ясен, но така изненадващ, че ми отне известно време да го огледам от всички страни. Мъже, които са тръгнали да убиват, не се смеят така. А в случая поне един от тях се смееше по подобен начин. Значи не идваха за мен и не знаеха, че съм там.

Може да ви се сторя лековерен, но съм оцелял години наред по този начин. Бях се научил да си вярвам. Осъзнах, че все още имам шанс, поне за известно време. Онези, които стреляха по мен, не бяха от охраната. Нямаше как да са те, защото, ако бяха, щяха вече да са се свързали с другите и те не биха се смели по този начин. Но кой беше тогава?

Вероятно беше член на бандата, която бе отвлякла Окланд. Кой друг би тръгнал да убива един незаконно минаващ границата, ако не е граничен пост? Умните копелета бяха оставили някой отвън за всеки случай. Това бе и добра, и лоша новина, разбира се. Бях попаднал на вярна следа — добре. Но бандата бе много по-задружна, отколкото очаквах. Това не беше добре. Ала означаваше също, че няма непременно да умра в следващите две минути. Като претеглих нещата реших, че това бе добра новина, абсолютно най-добрата новина, най-добрата шибана новина.

Въпреки това моментът не беше подходящ за празнуване и седнах да преосмисля положението. Сякаш всичко вървеше по план. Не че бях добре, но не бях и зле. Бандата беше проблем, с който така или иначе трябваше да се сблъскам, когато настъпи часът. Трябваше да следвам плана си. Знаех, че планът ми за нахлуване не беше добър, но се чувствах облекчен. Всичко е възможно. Запълзях тихо напред по тръбата. Взех внимателно първия завой и видях, че ми остава още малко път. Виждаше се слаба светлина в края на тунела. Смехът се чуваше по-ясно. Стигнах последния завой и тръгнах безкрайно тихо към него, като сянка.

На двайсет ярда от мен имаше едно голямо бюро от тъмно дърво. Единият от охраната седеше на стол с гръб към мен. Другият се люлееше на стола си срещу него.

Бяха само двама. И освен това не обръщаха никакво внимание какво става в тунела. Пийваха си кафе от пластмасови чаши и си разменяха историйки за невероятни сексуални подвизи.

Не ме чакаше елитна войска, жадна за бой. Само двойка ченгета, отегчени, но доволни от съдбата си. Сърбаха кафе и си разказваха весели историйки, като знаеха, че другият няма да им повярва. Оръжията на бюрото не бяха картечници, а само чифт старомодни револвери. Може би Снед е бил последният външен човек, който се бе опитал да нахлуе вътре. След осем години дисциплината в охраната бе малко отслабнала, виждаше се.

Не можех да рискувам да стрелям в тунела. Изстрелите щяха да прокънтят. Имах нещо друго наум. Пълзях инч по инч напред. Спрях на десет ярда от тях. Тунелът тук бе ярко осветен. Не смеех да отида по-напред. Опипах бомбата в джоба на якето си и се подготвих. После се хвърлих напред.

Прелетях известно разстояние, преди да ме забележат. Това бе достатъчно. Бях вече над бюрото и преценявах приземяването си, когато те се изправиха. Ритнах с крак оръжията им на земята. Завъртях се и блъснах силно лампата към стената. Тя се разби на парчета и потопи тунела в черна тъмнина. Скочих от бюрото. След няколко ярда хвърлих бомбата. Тя се удари в бюрото и детонира едва чуто. В същия момент двамата започнаха да кихат, да кашлят и да подсмърчат.

Побягнах с всички сили. Спринтирах безшумно напред и се ослушвах за преследвачи. Но те скоро останаха много назад. От време на време ме раздираше суха кашлица, но това бе всичко.

Бомбата, която хвърлих, бе Грипна Бомба. Когато тя детонира, всеки, който се намира в обхват от два ярда, бива повален на място от ужасен грип. Носът му тече, главата го блъска, изпитва бодежи в гърдите и мускулите. Ни най-малко не е фатална бомба. Но единственото нещо, което искаш, е да си отидеш вкъщи, да се завиеш топло и да гледаш стари филми, докато поглъщаш галоните горещ чай с мед и лимон. Последното нещо, което ти идва наум, е да се хвърлиш в тъмен тунел да гониш някакъв побъркан, който може и да те гръмне. Просто нямаш желание да участваш.

Знаех, че са някъде назад. Влачат се по тръбата и се оплакват един на друг от болките в гърба. Изпуснаха ме, значи са вън от играта.

След неколкостотин ярда тунелът се отваряше към слабо осветена стая. Забелязах асансьор в единия ъгъл. Очевидно това бе пътят, по който охраната слизаше долу. Несъмнено той се изкачваше към полицията, така че не ми бе от полза. След стаята тунелът се връщаше към предишните си размери. Не намалих темпото. Знаех, че нямам много време.

След четвърт миля стигнах до разклонение. Следвайки маршрута на Снед, продължих наляво и нагоре. Тунелът бе стръмен. Постепенно нивото се изравни. Сигурно бях вече само на няколко ярда под уличното ниво. Подминах първата и втората стълба, но по третата се изкачих тихо нагоре. Отгоре бе капакът. Спрях за миг. Забравих за Центъра, за Червения, за Звук и за Нацисткия. Мислех само за Стабилния, Стабилния, Стабилния.