Само напред

Всички те вече бяха измрели. Шестото и седмото поколение нямаше и представа, че съществува нещо извън техния свят. Те знаеха, че цялата планета, с изключение на областта, в която живеят, е била унищожена при атомна война. Можеха да се покатерят по стените и да видят през прозорците — навън се ширеше пуста червена равнина, обсипана с радиоактивен пясък. Всъщност прозорците бяха видеоекрани, управлявани от властите. Тяхната работа бе да поддържат нещата стабилни и непроменени.

Последното нещо, което искат властите, е някой да нахлуе отвън. Това би разрушило целия им труд, би взривило стотици години желана илюзия. Желана. Аз не говоря тук за репресия. Стабилните не са в неведение насила. Това е всичко, което знаят и всичко, което искат да знаят.

Една двойка се качи във влака. Опитаха се да завържат разговор с мен. Но аз не съм много общителен и се получи неловка ситуация. Те почти крещяха, изглеждаха развълнувани. Очевидно копнееха да се приберат и да се любят диво, страстно и тихо. След малко ме оставиха на тихите ми занимания. През цялото време сочеха ризата ми, показваха ми палци и широко се усмихваха. Не можах да разбера какво искат да ми кажат.

На изхода се протегнах и настроих необикновено гъвкавите си мускули. Звук е особен Квартал, но там където отивах, бе още по-странно. Отивах в Котешкия Квартал.

Преди много време някакъв ексцентрик, който притежавал най-големия необитаван Квартал, решил да го остави на котките. Мястото било абсолютен хаос, западнало, покрито с боклуци и мизерия. Той изгонил малкото останали хора, построил оградна стена и умрял. Неоспоримо ясно написал в завещанието си, че там няма да живее никой друг освен котки.

Ха, ха, ще каже някой, какъв смахнат. След няколко години всеки ще може да влезе. Котешки Квартал, ха, ха.

Тогава дошли котките. От целия Град — първо една по една, после на групи. Безстопанствени котки, котки на жестоки, на лоши стопани или просто котки, които търсели промяна, стотици, хиляди, стотици хиляди котки се преместили в Квартала.

Интересно, нали?

След известно време няколко души решили да посетят Квартала и открили две неща. Първо, ако не обичаш котки, никой няма да те пусне. Второ, там става нещо много странно. Боклуците и мизериите са изчезнали. Сградите са чисти. Тревата в парка — окосена. Целият Квартал е абсолютно и идеално чист.

Интересно, ще кажете. Но нещо ви притеснява, нали?

Осветлението работи. Канализацията работи. Хората, които идват в Квартала да видят котките си, спят в стаи, които сякаш са били току-що почистени. Всеки блок си има склад на ъгъла. Там винаги има прясна храна. Котка стои върху гишето и те наблюдава. Влизаш, избираш това, от което имаш нужда и излизаш.

Никой не знае как го правят. Никакви хора не живеят в Квартала, абсолютно никой. Знам, оглеждал съм. Има само ужасно много котки. Някои живеят там през цялата година, други — само по няколко месеца. Те си играят, пекат се на слънце, спят върху и под разни неща и по принцип си живеят чудесно. И осветлението работи, и канализацията работи, и мястото е идеално чисто.

Слязох по стъпалата на портала на гарата и тръгнах към главната порта. Тя е огромна и желязна, отваря се и се затваря безшумно, когато влизаш и излизаш. От другата страна е Пътеката — широка калдъръмена улица, която води към центъра на Квартала. Старинни фенери осветяват в жълто цялата улица.

Котешкият Квартал е абсолютно спокойно място, особено нощем. Затова не бързах и се разхождах бавно между високите стари сгради. Всичко наоколо бе тихо и спокойно като жива картина от далечното минало. Известно време не видях никого по улицата, но после съзрях в далечината неясна фигура на котарак да върви към мен. Приближихме се. На няколко крачки от мен котаракът седна на земята и после се претърколи да почеше корема си.

— Здрасти, Спенгъл — наведох се да го почеша по-сериозно. — Как разбра? Как вие винаги разбирате?

* * *

Качих се на влака следващата сутрин в 7.00. Макар и да се чувствах изморен, бях буден от кафето.

Прибрахме се в апартамента около полунощ. На Спенгъл му бе изключително приятно да си поиграе сред разхвърляните ми мебели и вещи, докато аз преглеждах съобщенията си. Повечето бяха от хората, на които бях звънял сутринта. Никой нищо не бе чул. После, с помощта на голямо количество кафе, прегледах бележките си относно Стабилния. Опитах се не толкова да ги запомня, колкото да ги асимилирам, да станат част от мен. Легнах си към три часа.

В девет и трийсет стигнах най-далечната част на Червения. Изящно изпълзях от влака. Имах шест премеждия по време на пътуването си през Червения. Проститутките вършеха тежка работа в различни трудни голи пози. Един от сводниците се опита да ми досажда без никаква причина, но му показах пистолета си. Той е със знака на Джи. Това свърши работа дотолкова, че ми предложи безплатен сеанс. Трябва да знаете, че отказах.