Само напред

Крайният портал в Червения е винаги пуст. Следващият Квартал е празен и затова няма причини някой да слиза там. Проведох бърза умствена проверка дали не съм забравил нещо. После се покатерих на стената.

Когато се подадох от другата страна, видях, че слънцето грее силно и че денят ще бъде доста хубав. Не че Стабилните ще разберат някога това, разбира се. Всичко, което щяха да виждат до края на дните си, бе вечния вихър на фалшивия радиоактивен прах. Стъпих на металния балкон и вперих поглед над Квартала към стената, която трябваше да премина.

Стената около Стабилния е много, много висока. Между нея и мен се виждаше мрежа от метални пътища и мостове, които свързваха отделните групи метални сгради. Цялото дъно на този тесен Квартал бе пълно с вода. Тя бавно се полюшваше от лекия бриз. Преди много години Кралския Квартал е бил популярен, нещо като град-скъпоценност във водата. За нещастие Червения, Стабилния и Квартала Фнаф започнали да изпомпват боклука си във водата на Кралския. Скоро след това мястото обезлюдява и опустява. Следващият един час трябваше да внимавам да не падна във водата.

Както в Хю, така и в Кралския, запустелите сгради бяха тихи и безинтересни. Вървях внимателно и се стараех да не издрънча с нещо и да създам ехо. Ако вървиш твърде тежко в Кралския, можеш да предизвикаш вибрации, които да озвучат целия Квартал. Те се усилват все повече и повече и когато се върнат при теб са толкова мощни, че могат да те вдигнат четиридесет фута във въздуха. Справях се с ръждивите пътеки към Главния Площад и се взирах в бялата стена в далечината. Настройвах се, опитвах се да мисля като Стабилен.

Когато стигнах площада, който представлява най-голямото отворено място в Квартала, вече бях психически изтощен. Започвах да мисля, че ще ми е по-лесно да мина за Фнафет. Те вярват, че душата на всеки човек е една пчеличка. През целият си живот правят опити да скочат колкото се може по-нависоко, за да стигнат небесата. Спрях за цигара.

Кралския трябва да е бил голямо техническо постижение за времето си. Площадът, страните на който са по на около четвърт миля, е направен изцяло от един лист стомана. Бил съм тук и преди, има няколко години. Исках да видя какво представлява. Не се бе променил много и бе по-добре запазен от мостовете и пътищата.

В празните Квартали обичам да си затворя очите и да си представя какви са били преди мен. Седнах и се опитах да вляза във времето, когато хиляди хора са вървели по Площада всеки ден. Когато богатите и образованите са препълвали металната опера от другата страна. Когато металните кафенета и магазини наоколо са кипели от живот. Когато Квартала е бил красива скулптура от лъскава стомана над чистата вода. Сигурно всичко е било светлина. А вече е просто странна и чужда скърцаща люлка над канала.

Седях си на топлия метал и изведнъж две от моите сетива получиха съобщения по едно и също време. Ръката ми регистрира слаба вибрация, очите съзряха леко движение в далечния край на Площада. Не можах да различа нищо повече. Слънцето се отразяваше в стоманата и ме заслепяваше. Но ми беше ясно, че и някой друг разглежда забележителностите тази сутрин. Станах и вперих поглед като си правех сянка с ръка, но пак не успях да видя нищо. Можеше просто да е някой беглец от Червения. Понякога онези, които сгафеха пред Джи, се криеха в Кралския. Това бе най-вероятното обяснение. Но не можех да не обърна внимание на интуицията си — сякаш усетих нещо. Вероятно бе просто някой скитник. И в двата случая трябваше да се махам.

След петнайсет минути бях на сто ярда от масивната стена, която обграждаше половин милион жители на Стабилния. Избирах внимателно маршрута си по мрежата от мостове. Отивах към областта, за която Снед ми беше говорил преди осем години. След известно време видях ясните очертания на сградите, които той бе споменал, и се отправих към тях. Нестабилните пътечки бяха опасни, но успях да ги премина.

Мястото съвпадаше точно с описанието на Снед. Представляваше гранична линия. Сякаш някакъв изперкан архитект бе сътворил най-опасната сграда на всички времена от лъскав метал като при това бе надминал и най-смелите си мечти. Странни кулички и вулканични разливания стърчаха от някои места. Разтревожи ме тяхната безформеност. Или архитектът бе изгубил ъгломера си още преди да започне работа, или нарочно го бе счупил и залепил погрешно.

От другата страна видях странен балкон. Опипах с ръка, внимателно се хванах за парапета и се наведох да видя основата на стената там, където се спускаше във водата. Далеч, на около петдесет ярда, областта продължаваше да е объркваща, покрита с неизброими пластове подпори и пречупен метал. Отне ми доста време да открия онова, което търсех.

Видях го: дупчица на около три фута над водната линия. Ползвах я за маркировка. Слязох от балкона и тръгнах в права посока към стената.