Само напред

По пътя към апартамента се опитах да съставя план за нахлуване. Аз самият бях доста развълнуван от идеята да видя Стабилния отвътре, но като всеки друг не знаех почти нищо за него. Каквото ми беше известно, включително единственият възможен начин за нахлуване, го бях научил от Снед. Имах записките, които го бях накарал да направи, след като го пуснаха оттам с цифрите на челото, но те бяха много откъслечни. Той не можа да разбере защо се интересувам толкова много от вътрешността на Квартал, в който никога няма да мога да вляза, а и тогава не беше в най-доброто настроение.

Нямаше смисъл да ходя пак в Червения, за да говоря с него. След осем години, повечето от които изживени безсмислено, шансът да си спомни нещо ново бе много малък. Единственото, което можех да направя, бе да използвам това, което имам, и да се опитам да повторя опита му.

Спомням си, че много държеше на едно нещо: ако ще се опитваш да нахлуваш, направи го през деня. Повечето Квартали са настроени за двайсет и четири часов живот, макар и активността да отслабва през нощта. Само места като Червения имат наситен живот през цялото време. Но Стабилния, както беше казал Снед, се блокира в 11.00 вечерта. Там е била неговата грешка. Той бе нахлул през нощта. Обикновено хората си мислят, че това време е по-удобно за подобни действия.

Но не и полицията в Стабилния. Ето защо го бяха хванали и се бе превърнал в жива бомба. Все пак беше извадил късмет — по случайност го спипали в застроена част. Ако е имало начин, щяха просто да го застрелят на място.

Когато наближих своята спирка, стените на купето вече приличаха на експлозия във фабрика за бои. Усилието да хармонират с настроението ми ги беше изморило. В повечето от Кварталите имам хора, на които разчитам — начин да се защитя, докато играя тази опасна игра. В Центъра имам Зенда. В Червения — Джи. В Нацисткия познавам един Брайън Диод IV, който може да разсекрети всеки защитен код на почти всеки компютър в Града, ако има достатъчно време и пица. В Брандфийлд познавам едно момиче Шелби — има двуместен хелипортер, който е спасявал живота ми много пъти.

И така нататък… В Стабилния нямах никого. Да се слея с масата щеше да ми е трудно. Ако не успеех, щях да умра.

А и какво ставаше в Центъра? Познавах Зенда от много време и никога не я бях виждал да изглежда като тази вечер. Малко параноя бе естествена за Квартал, където абсолютно всеки се опитва да се изкачи над всички останали, но тя не ми приличаше на параноичка. Сякаш я тревожеше нещо, но не беше сигурна какво е то. Това ме обезпокои.

Всъщност, с кого си имахме работа? Банда, която отвлича важен Действащ, а после го замъква до забранен Квартал и го задържа там скрит, е сериозна група от свръхумни хора. Ако открият, че ги търся, тогава полицията на Стабилния ще бъде най-малкият ми проблем. Нито Джи, нито дори Снед ще са наблизо да ми помогнат.

Как попаднах в тази ситуация? Защо правя всичко това? Защо ми е да участвам? Не е ли време да кажа сбогом?

Чух тихо бръмчене. Погледнах нагоре и видях, че стените са притъмнели до черно. Бях счупил детектора за настроение във вагона.

Майната му, казах си аз. Така или иначе трябваше да почакам до утре. Ще си взема почивка. Ще си намеря котарака.

* * *

Отидох с влака до края на Цветния. Слязох на трансферния портал. За да стигна там, където исках, трябваше да мина през друг Квартал. Това означаваше, че се налага да купя друг билет. Един служител ме очакваше на вратата. Провери дали нося безшумни обувки и кимна. Приближих се до гишето за билети и посочих на картата къде искам да отида. Мъжът кимна отвътре и вдигна три пръста. Подадох му три кредита по най-тихия начин и той ми даде билет. Отидох на пръсти до перона и зачаках.

Съседният Квартал на Цветния е Звук. Наречен е така, защото там не се разрешава никакъв шум. Влакът спря като в памук, вратите се отвориха безшумно. Влязох във вагона и седнах внимателно на меките места. Пътуването ми нямаше да трае дълго: Звук не е много голям, слава Богу. Тръпки ме полазиха.

Вагонът беше празен. Жителите имаха по един час всяка вечер, когато можеха да влязат в малка стая и да се накрещят. Бях там точно по това време, но самият аз не можех да направя нищо подобно. Навсякъде във вагона се виждаха микрофони. Аларма известяваше и най-слабия шум. Идват и тихо те изхвърлят от влака. После трябва тихо да вървиш по тихите улици, а това е дори още по-лошо.

Затова седнах и се замислих. Опитах да се успокоя и да си спомня всичко, което ми е казвал Снед за Стабилния.

Не беше много. Кварталът е бил забранен от самото начало. Когато започва реорганизацията на Града, Стабилния просто построява стена около и над себе си. Прекъсва всички връзки с външния свят, все едно не съществува. Разбира се, първото поколение познавало света извън Квартала, но им било забранено да разказват на децата си за него. Те така и искали. Тези хора останали в Стабилния, защото такова било желанието им.