Рубиненочервено

— Опал и кехлибар са първата двойка, ахат пее в си, вълкът-аватар, дует — solutio! — с аквамарин. Могъщо следват смарагд и цитрин, Близнаците карнеоли — в Скорпион, и нефритът, номер осем, е digestio. В ми мажор: черният турмалин, сапфир във фа, колко искреше. И почти едновременно диамантът, като единайсет и седем, познат като Лъв. Projectio! Времето тече, настояще и минало сливат се в едно. Рубин е началото и края.

Майка ми ме погледна с тъжна усмивка.

— Все още го знам наизуст.

Поради някаква незнайна причина докато тя декламираше кожата ми настръхна. Не ми прозвуча като стихотворение, а по-скоро като заклинание, нещо, което злите вещици от филмите си мърморят, докато разбъркват казан, пълен със зеленикава бълбукаща течност.

— Какво означава това?

— Не е нищо повече от стихотворение, съчинено от заговорничещи старци, за да направят сложното да изглежда още по-сложно. Дванайсет цифри, дванайсет души, пътуващи във времето, дванайсет скъпоценни камъка, дванайсет музикални тона, дванайсет зодиакални знака, дванайсет стъпки за създаването на Философския камък*...

* Названието на чудотворно вещество, за което се разказва, че може да превърне всичко в злато и с чиято помощ се прави еликсир на безсмъртието. — Бел. прев.

— Философският камък? Какво... — спрях се и въздъхнах дълбоко. Беше ми писнало да задавам въпроси, отговорите на които ме караха да се чувствам още по-незнаеща и объркана. А и без това майка ми изглежда, нямаше особено желание да отговаря на въпросите ми. Тя погледна през прозореца.

— Тук нищо не се е променило. Сякаш времето е спряло.

— Често ли си идвала тук?

— Понякога баща ми ме взимаше със себе си — отговори мама. — В това отношение беше малко по-благосклонен от майка ми. Както и що се отнася до тайните. Като дете с удоволствие идвах тук. А по-късно, когато Люси... — Тя въздъхна.

За момент се подвоумих дали да продължа да задавам въпроси, но любопитството ми надделя.

— Пралеля Мади ми каза, че и Люси е от пътуващите във времето. Тя затова ли е избягала?

— Да — отвърна мама.

— И къде е отишла?

— Никой не знае. — Мама отново приглади косата си.

Явно беше разтревожена, никога не я бях виждала толкова притеснена. Ако самата аз не бях толкова отчаяна, щеше да ми стане жал за нея. Известно време мълчахме. Мама продължаваше да гледа през прозореца.

— Значи аз съм рубин — казах. — Той е червен, нали?

Мама кимна.

— А Шарлот какъв камък е?

— Никакъв — отвърна тя.

— Мамо, дали случайно нямам и сестра близначка, за която си забравила да ми споменеш?

Майка ми се обърна към мен и се усмихна.

— Не, миличко, нямаш близначка.

— Сигурна ли си?

— Напълно съм сигурна. Все пак присъствах на раждането.

Отнякъде се чуха стъпки, които бързо приближаваха. Тялото на мама се скова и тя си пое дълбоко въздух. Заедно с очилатата госпожа през вратата мина и леля Гленда, а зад нея в помещението пристъпи нисък, плешив възрастен мъж.

Леля Гленда изглеждаше ядосана.

— Грейс! Госпожа Дженкинс твърди, че си казала...

— Вярно е — рече мама. — И нямам никакво желание да губя времето на Гуендолин, за да убеждавам в истината точно теб. Искам веднага да се срещна с господин Де Вилърс. Гуендолин трябва да бъде запаметена в хронографа.

— Но това е напълно смехотворно! — Леля Гленда направо викаше. — Шарлот...

— ...още не е пътувала във времето, нали? — Майка ми се обърна към малкия плешив чичко. — Познавам ви, но за съжаление не мога да си спомня името ви.

— Джордж — отвърна мъжът. — Томас Джордж. А вие сте Грейс, по-малката дъщеря на лейди Ариста. Много добре си ви спомням.

— Господин Джордж, разбира се! Вие ни посетихте в Дърам след раждането на Гуендолин, аз също си ви спомням. Това е Гуендолин. Тя е рубинът, който все още ви липсва.

— Това е невъзможно! — каза леля Гленда с пронизителен глас. — Това е напълно и абсолютно невъзможно! Гуендолин не е родена на правилния ден. А и освен това се роди два месеца преждевременно. Недоразвито недоносче. Само я погледнете.

Господин Джордж вече ме оглеждаше с приветливите си бледосини очи. Опитах се да отвърна на погледа му възможно най-невъзмутимо и да прикрия неудобството си. Недоразвито недоносче! На леля Гленда май й хлопаше дъската! Бях висока почти метър и седемдесет, а чашките на сутиена ми бяха размер В, с неприятната тенденция да станат С.

— Вчера за пръв път е пътувала във времето — обясни мама. — Единственото, което искам, е да не й се случи нищо лошо. С всеки следващ неконтролиран скок във времето рискът се увеличава.

Леля Гленда се изсмя злобно.