Рубиненочервено

— Не е прилично да се говори за това, госпожице Гуендолин.

— Значи никога не си целувал никого?

— Аз съм мъж — каза Джеймс.

— Що за отговор е това? — Нямаше как да не се засмея на възмутеното му изражение. — Всъщност, знаеш ли кога си роден?

— Искаш да ме обидиш ли? Разбира се, че знам кога е собственият ми рожден ден. На трийсет и първи март е.

— Коя година?

— 1762 г. — Джеймс вирна предизвикателно брадичка. — Преди три седмици навърших двайсет и една. Заедно с моите приятели го отпразнувахме разточително в „Уайт клуб“ и по случай празничния ден моят баща плати всичките ми дългове от покер и ми подари една прекрасна кобила. И точно тогава трябваше да ме повали тази тъпа температура. А когато се събудих, открих всичко променено и едно нахално момиче, което ми казва, че съм призрак.

— Съжалявам — отвърнах. — Сигурно си умрял заради високата температура.

— Глупости! Беше просто леко неразположение — рече Джеймс, но погледът му излъчваше несигурност. — Според доктор Бъроу е много малко вероятно да съм прихванал едра шарка от лорд Станхоуп.

— Хм! — Ще трябва да проверя какво е едра шарка в Гугъл.

— Хм. Какво трябва да означава това хм! — Джеймс гледаше сърдито.

— О, ето те къде си! — Лесли се появи на бегом от момичешката тоалетна и се хвърли на врата ми. — Направо щях да умра от страх.

— Добре съм. При завръщането ми се озовах в класната стая на госпожа Каунтър, но там нямаше никой.

— Днес шестокласниците са на посещение в Гринуичката обсерватория — каза Лесли. — О, боже, колко се радвам да те видя! Казах на господин Уитман, че си в дамската тоалетна и си изповръщаш червата. Той ме изпрати обратно при теб, за да ти държа ръката.

— Отвратително — рече Джеймс, запушвайки си носа с носната си кърпичка. — Кажи на тази с луничките, че не е редно една дама да говори за такива неща.

Не му обърнах внимание.

— Лесли, случи се нещо много странно... Нещо, което не мога да обясня.

— Вярвам ти на мига. — Лесли тикна мобилния ми телефон под носа ми. — Ето. Взех го от шкафчето ти. Трябва веднага да се обадиш на майка си.

— Но, Лесли, тя сега е на работа. Не мога да...

— Обади й се! Досега три пъти пътува във времето, последния от които видях със собствените си очи. Изведнъж просто те нямаше! Това беше толкова откачено! Веднага трябва да кажеш на майка си, за да не ти се случи нещо лошо. Моля те!

Да не би Лесли да имаше сълзи в очите?

— Явно на тази с луничките днес й е драматичния ден — рече Джеймс.

Взех телефона и поех дълбоко въздух.

— Моля те! — каза Лесли.

Майка ми работеше в администрацията на болница „Бартоломю“. Набрах номера й, а през това време гледах Лесли, която кимна и направи опит да се усмихне.

— Гуендолин? — Мама бе познала номера ми, изписан върху дисплея. Гласът й звучеше притеснено. Никога досега не й се бях обаждала, докато съм на училище. — Случило ли се е нещо?

— Мамо... не ми е добре.

— Болна ли си?

— Не знам.

— Може би се разболяваш от онзи грип, който всички са пипнали. Виж какво, прибери се вкъщи и си легни, а аз ще гледам днес да се прибера по-рано. Ще ти изстискам портокалов сок и ще ти направя топли компреси.

— Мамо, не е грип. По-лошо е. Аз...

— Може би е едра шарка — предположи Джеймс.

Лесли ме погледна окуражително.

— Хайде! — изсъска тя. — Кажи й.

— Скъпа?

Поех дълбоко въздух и изстрелях:

— Мамо, мисля че съм като Шарлот. Току-що бях в... нямам представа в кое време. И тази нощ също... всъщност започна още вчера. Исках да ти кажа, но после се притесних, че няма да ми повярваш.

Майка ми мълчеше.

— Мамо? — Погледнах към Лесли. — Не ми вярва.

— През цялото време пелтечиш глупости — прошепна Лесли. — Хайде, опитай отново.

Но това не беше нужно.

— Стой, където си — каза майка ми с напълно променен глас. — Чакай ме на входа на училището. Ще взема такси и ще дойда възможно най-бързо при теб.

— Но...

Майка ми вече бе затворила.

— Ще си имаш проблеми с господин Уитман — казах аз.

— Все ми е едно — отвърна Лесли. — Ще изчакам докато дойде майка ти. Не се притеснявай заради катеричката. Ще го въртя на малкия си пръст.

— Какво направих?

— Единственото правилно — увери ме Лесли.

Бях й разказала най-подробно за краткия ми излет в миналото. Според Лесли, момичето, което бе изглеждало като мен, можеше да е някоя моя роднина от онова време. Не вярвах. Двама души не можеха да си приличат толкова. Освен ако не са еднояйчни близнаци. Лесли също сметна тази теория за приемлива.

— Да! Като Двойната Лотхен — каза тя. — При първа възможност ще взема дивидито под наем.

Ревеше ми се. Кога двете с Лесли щяхме да можем отново да изгледаме някой филм на спокойствие?

Таксито пристигна по-бързо, отколкото предполагах. То спря пред портата на училището и майка ми отвори вратата.

— Качвай се — каза тя.

Лесли стисна ръката ми.

— Късмет. Обади ми се, когато можеш.

Още малко и щях да започна да рева.

— Лесли... благодаря ти!

— Няма за какво — отвърна тя, като също се бореше със сълзите. Когато гледахме филми също плачехме на едни и същи места.

Качих се при майка си в таксито. Искаше ми се да се гушна в нея, но тя имаше такова странно изражение, че се отдръпнах.