Рубиненочервено

Господин Уитман погледна към мястото на Шарлот и физиономията му доби замислен вид.

— Господин Уитман, Шарлот е болна — казах аз. — Не знам дали леля ми се е обадила...

— Тя има разстройство — изблея Синтия.

Явно изпитваше непреодолима нужда да не е единствената, която трябваше да се срамува от нещо.

— Отсъствието на Шарлот вече е извинено — каза господин Уитман. — Може би ще отсъства няколко дни. Докато нещата не се... нормализират. — Той се обърна и написа с тебешир на дъската: „Сонетът". — Знае ли някой колко сонета е написал Шекспир?

— Какво искаше да каже с това нормализират? — попитах шепнешком Лесли.

— Нямах чувството да говори за разстройството на Шарлот — прошепна в отговор тя.

Аз също.

— Разглеждала ли си по-внимателно пръстена му? — продължи да говори шепнешком Лесли.

— Не, а ти?

— Има дванайсет черти — също както при часовник.

— Но часовниците нямат черти.

Лесли завъртя очи.

— Не се ли сещаш? Дванайсет! Часовник! Време! Пътуване във времето! Хващам се на бас... Гуен?

— По дяволите! — изсъсках аз.

Отново чувствах стомаха си сякаш се возя на въртележка. Лесли ме зяпаше ужасена:

— О, не!

Аз също бях ужасена. Последното, което исках, бе да се разтворя във въздуха пред очите на съучениците си. Така че станах и олюлявайки се, притиснала корема си с ръка, се отправих към вратата.

— Мисля, че ще повърна — казах на господин Уитман, но не изчаках отговора му, а бързо отворих вратата и залитайки излязох в коридора.

— Може би някой трябва да отиде с нея — чух го да казва. — Лесли, би ли я придружила?

Лесли се втурна след мен и енергично затвори вратата на класната стая.

— Хайде, бързо! В тоалетната, там никой няма да ни види. Гуен? Гуени?

Лицето на Лесли се размаза пред очите ми, гласът й звучеше сякаш идваше от много далеч. А после съвсем изчезна.

Стоях съвсем сама и един коридор с разкошни, изрисувани със злато тапети. Вместо износените гранитогресни плочи, под краката ми се простираше полиран до блясък чудно хубав паркет, с изкусни инкрустации. Изглежда беше нощ, или късно вечерта, тъй като по стените блестяха свещници със запалени свещи, а от изрисуваните тавани се спускаха полилеи, също отрупани със запалени свещи. Всичко наоколо бе озарено от нежна, златна светлина.

Първата ми мисъл бе: Супер, не успях да падна. А втората бе: Къде мога да се скрия, преди някой да ме е видял?

Тъй като явно не бях сама в къщата. От долу се носеше музика, по-точно мелодия от цигулка. И гласове. Много гласове.

От познатия ми училищен коридор на втория етаж на гимназията „Сейнт Ленъкс“ не беше останало нищо, което да напомня на него. Опитах се да си припомня разположението на помещенията. Зад мен беше вратата на класната ми стая, отсреща госпожа Каунтър преподаваше география на шестокласниците. В съседство се намираше хранилище. Ако се скриех там, поне при завръщането ми никой нямаше да ме види. От друга страна хранилището обикновено беше заключено и май все пак не беше добра идея да се скрия там. Ако се върнех в заключено помещение, трябваше да измисля някое наистина убедително обяснение как, по дяволите, съм успяла да вляза там.

По ако отидех в някоя от другите стаи, при завръщането ми от миналото щях да се материализирам от нищото пред учител и една камара ученици. Да намеря обяснение за това, явно щеше да се окаже още по-трудно. Може би просто трябва да си остана в този коридор и да се надявам, че няма да продължи дълго.

Все пак при предишните ми две пътувания във времето бях отсъствала само за по няколко минути.

Облегнах се на брокатения тапет и зачаках с копнеж чувството на замайване. От долу долитаха гласове и смях, чувах звъна на кристал, после цигулките отново засвириха. Звучеше, сякаш там долу една камара хора чудесно се забавляваха. Може би и Джеймс беше сред тях. Нали беше живял тук. Представях си как той — напълно жив — е някъде там долу и танцува на музиката от цигулките.

Жалко, че не можех да се видя с него. Но той едва ли би се зарадвал, ако му кажа откъде се познаваме. Имам предвид: откъде някога щяхме да се познаваме, дълго време след като е починал. Ъъъ, дълго време след като е щял да почине. Ако знаех от какво е щял да умре, евентуално бих могла да го предупредя. Хей, Джеймс, на 15 юли в Парк Лейн една тухла ще ти падне на главата, затова през този ден по-добре си остани вкъщи. За жалост Джеймс не знаеше от какво е починал. Та той дори не знаеше, че изобщо е умрял. Ъъъ — че ще умре.

Колкото повече човек разсъждаваше над това с пътуването във времето, толкова по-сложно му се струпаше.