Рубиненочервено

От стълбите се чуха гласове. Някой бързо се изкачваше по тях. Не, не беше един, а двама. Проклятие! Не можеше ли човек да прекара няколко минути на спокойствие, стоейки си някъде? А сега накъде? Спрях се на помещението отсреща, в моето време класната стая на шестокласниците. Бравата на вратата заяждаше и ми отне няколко секунди докато зацепя, че трябва да вдигна дръжката нагоре, а не да я натискам надолу.

Когато най-накрая успях да се вмъкна в стаята, стъпките се чуваха съвсем отблизо. И тук горяха свещи в свещници на стената. Колко лекомислено бе да ги оставят да горят без надзор! Вкъщи ми се караха, ако забравех да загася дори ароматна свещичка! Огледах се за място, където да се скрия, но стаята бе пестеливо обзаведена. Имаше нещо като канапе с извити позлатени крачка, едно писалище, тапицирани столове — нищо, зад което да можеш да се скриеш, ако си по-голям от мишка. Не ми оставаше нищо друго освен да застана зад една от дългите до земята златни завеси — едно не особено оригинално скривалище. Но все пак никой не ме търсеше.

Сега гласовете се чуваха от коридора.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита мъжки глас, който звучеше доста ядосано.

— Все едно! Само да е далеч от теб! — отговори му гласът на момиче, едно ревящо момиче, за да бъдем точни.

За мой ужас тя се втурна точно в тази стая. И мъжът я последва. През завесите можех да видя трепкащите им сенки.

Ама, разбира се! От всички стаи тук горе трябваше да си изберат точно моята.

— Остави ме на мира — каза момичето.

— Не мога да те оставя на мира — отвърна мъжкият глас. — Всеки път, когато те оставя сама, правиш нещо необмислено.

— Разкарай се! — повтори момичето.

— Няма. Виж, съжалявам за това, което се случи. Не биваше да го допускам.

— Но го направи! Защото имаш очи само за нея.

— Та ти ревнуваш! — мъжът се разсмя.

— Иска ти се!

Направо страхотно! Каращи се влюбени! Това май щеше да продължи дълго. Можех да си изгния зад завесата, докато не станеше време да се върна обратно в настоящето и по време на урок изневиделица да се появя пред прозореца в класната стаята на господа Каунтьр. Можех да й обясня, че съм участвала във физически експеримент. Или че през цялото време съм била там, но просто тя не ме е забелязала.

— Графът ще се пита къде сме — каза мъжкият глас.

— Тогава нека твоят граф прати трансилванския си побратим да ни търси. В действителност той дори не е граф. Титлата му е толкова фалшива, колкото и румените бузи на тази... как й беше името? — докато говореше, момичето изсумтя гневно.

От някъде това ми беше познато. Много познато. Съвсем внимателно надникнах през завесата. Двамата стояха точно пред вратата и можех да видя профила им. Момичето наистина беше момиче и носеше разкошна рокля от тъмносиня коприна, обточена с брокат, а полите на роклята бяха толкова широки, че с тях трудно можеше да се мине през нормална врата. Имаше снежнобяла коса, образуваща странна камара върху главата й, от която се спускаха къдрици върху раменете. Със сигурност това беше перука. Мъжът също имаше бяла коса, която с панделка бе вързана на тила. Въпреки пенсионерския цвят на косата двамата изглеждаха много млади, а и много красиви, особено мъжът. Всъщност, той бе по-скоро момче, може би на осемнайсет или двайсет години. Външността му спираше дъха. Перфектен мъжествен профил, бих казала. Направо не можех да му се нагледам. Подадох се иззад скривалището си много повече, отколкото бях възнамерявала.

— Вече забравих името й — каза момчето, все още смеейки се.

— Лъжец!

— Графът не е виновен за държанието на Ракоци — отвърна момчето, вече напълно сериозен. — Със сигурност ще го накаже за това. Не е нужно да харесваш графа, трябва само да го уважаваш.

Момичето отново изсумтя презрително и ето че пак изпитах чувството за странна близост.

— Нищо не трябва — каза тя и изведнъж се обърна към прозореца.

Това означава — обърна се към мен. Исках да се скрия зад завесата, но застинах по средата на движението си.

Не е възможно!

Момичето имаше моето лице. Гледах в моите собствени уплашени очи! Момичето изглеждаше изумено, колкото бях и аз, но тя се възстанови от шока по-бързо от мен и ми даде недвусмислен знак с ръка: скрий се! Махай се оттук!

Отново скрих главата си зад завесите, дишайки тежко. Коя беше тя? Та такава прилика беше абсолютно невъзможна. Просто трябваше да погледна още веднъж.

— Какво беше това? — чух гласа на момчето.

— Нищо! — отвърна момичето

Да не би това да бе моят глас?

— Ето, до прозореца.

— Там няма нищо!

— Някой може да се с скрил зад завесата и да подслушва.

Изречението завърши с изненадано възклицание. Изведнъж се възцари тишина. Сега пък какво се беше случило?

Без да се замислям, дръпнах завесата настрани. Момичето, което изглеждаше като мен, беше притиснало устни към устните на момчето. В началото той просто стоеше бездейно, но после обгърна талията й с ръка и я притисна към себе си. А момичето затвори очи.