Рубиненочервено

Изведнъж в стомаха ми сякаш затанцуваха пеперуди. Беше странно да наблюдаваш себе си докато се целуваш. Според мен се справях доста добре. Наясно бях, че момичето целуваше момчето само, за да отклони вниманието му от мен. Много мило от нейна страна, но защо го правеше? А и как можех да се промъкна незабелязано покрай тях?

Пеперудите в стомаха ми се превърнаха в пърхащи птици и картината на целуващата се двойка се размаза пред погледа ми. И после изведнъж се озовах в стаята на шести клас, на прага на нервна криза.

Наоколо беше съвсем тихо.

Заради ненадейната ми поява очаквах писъци от множество ученически гърла и дори някои от тях —може би госпожа Каунтър? — от ужас да изпаднат в несвяст.

Но класната стая беше празна. Въздъхнах от облекчение. Поне този път имах късмет. Отпуснах се върху един от столовете и положих глава върху чина. Случилото се надхвърляше умствения ми капацитет. Момичето, хубавото момче, целувката...

Момичето не само изглеждаше като мен. Момичето бях аз. Всякаква грешка беше изключена. Безпогрешно се бях разпознала по белега ми по рождение с формата на полумесец, намиращ се върху слепоочието ми. Леля Гленда винаги го наричаше „смешен банан“.

Толкова голяма прилика беше абсолютно невъзможна.

Опал и кехлибар са първата двойка,

ахат пее в си, вълкът-аватар,

дует — solutio! — с аквамарин.

Могъщо следват смарагд и цитрин,

близнаците карнеоли — в Скорпион,

и нефритът, номер осем, е digestio.

В ми мажор: черният турмалин,

сапфир във фа, колко искреше.

И почти едновременно диамантът,

като единайсет и седем, познат като Лъв.

Projectio! Времето тече,

настояще и минало сливат се в едно.

Рубин е началото и края.

ИЗ ТАЙНИТЕ ЗАПИСКИ НА ГРАФ СЕН ЖЕРМЕН

Глава 6

Не. Това не бих могла да съм аз. Никога досега не съм целувала момче.

Е, или поне не истински. Във всеки случай — не така. Имаше едно момче от по-горния клас, с което ходихме миналото лято — точно две седмици и половин ден. Не че бях влюбена в Мортимър, просто той беше най-добрият приятел на Макс, тогавашното гадже на Лесли, и някак си много добре се връзваше. Но целуването не беше по неговата част, най-вече се интересуваше от това да ми прави смучки по шията, за да ми отклонява вниманието докато се опитва да пъхне ръцете си под тениската ми. При трийсет градусова жега на сянка трябваше да се разкарвам наоколо с шалове и през цялото време бях заета с това, да се отбранявам от ръцете му — особено в киното, на тъмно, когато сякаш му порастваха поне три допълнителни ръце. След две седмици прекратихме „връзката" си по взаимно съгласие. Според Мортимър аз бях „прекалено незряла“, а за мен той бе прекалено... хм... прилепчив.

Освен него бях целувала само Гордън, по време на екскурзията на класа до остров Уайт. Но това не се броеше, защото: 1) беше част от игра на име „Истина или целувка“ — бях казала истината, но Гордън беше настоял, че е лъжа, и 2) изобщо не беше истинска целувка, Гордън дори не си беше извадил дъвката от устата.

Като изключим „смучковата любовна авантюра“, както я наричаше Лесли, и целувката с ментова дъвка на Гордън, изобщо не бях целувана. А може би бях „незряла“, както твърдеше Мортимър. Знам, че с моите шестнайсет години съм позакъсняла, но Лесли, която все пак остана заедно с Макс цяла година, смята, че като цяло целуването бива надценено. Според нея може би не е имала късмет, но момчетата, с които досега се е целувала, определено не са били особено умели. Задължително е, твърди Лесли, да има предмет „Целуване“, най-добре на мястото на „Вероучение“, което и без това на никого няма да му трябва.

Често си говорим за това, каква трябва да е истинската целувка и има една камара филми, които непрестанно гледаме само заради хубавите сцени с целувки.

— О, госпожице Гуендолин. Днес ще благоволите ли да говорите с мен или отново ще ме пренебрегнете? — Джеймс ме видя да излизам от стаята на шестокласниците и се приближи.

— Колко е часът? — Огледах се наоколо за Лесли.

— Да приличам случайно на часовник? — Джеймс ме погледна възмутено. — Би трябвало да ме познавате достатъчно добре и да знаете, че за мен времето е без значение.

— Колко си прав. — Минах зад ъгъла, за да хвърля поглед на големия часовник в края на коридора. Джеймс ме последва. — Нямало ме е двайсет минути.

— Къде сте били?

— Ах, Джеймс! Мисля, че бях в дома ти. Наистина е много красив. Много злато. А и светлините на свещите — много е уютно.

— Да. Не така безрадостно и безвкусно като тук — рече Джеймс и направи жест с ръка към сивия коридор.

Изведнъж ми дожаля за него. Не беше много по-голям от мен — а вече бе мъртъв.

— Джеймс, целувал ли си някога момиче?

— Моля?

— Дали си се целувал някога.