Ръкописът на Чансълър

— Нещо се е случило с баща ви преди много, много години. Нещо, което той е искал да остане скрито от всички. Този човек се е добрал до тайната му и го е заплашвал с нея. Много ми харесваше баща ви. Харесваха ми неговите идеи и позиции. И се чувствувам ужасно виновен. Честно ви казвам. Затова искам да ви разкажа всичко.

Алисън Макандрю не помръдна, само прикова в него големите си очи. После попита:

— Сега няма да ми откажете чаша алкохол, нали?

Той й разказа цялата история, всичко, което си спомни. От светлокосия непознат на плажа в Малибу до невероятния разговор с полицейския сержант от Роквил. Не спомена само за убийството във Форт Триън. Ако имаше някаква връзка със случилото се, не искаше да я затормозява допълнително.

Презираше се, докато й разказваше: писател, търсач на сензации, забъркан в грандиозен заговор. Очакваше с основание тя да избухне срещу него, да го заклейми като виновник за смъртта на баща си. Дори истински жадуваше за присъдата й, толкова дълбоко чувствуваше вината си.

Но тя сякаш разбра дълбочината на преживяванията му, дори се опита да го оневини, каза му, че ако всичко това е вярно, то той също е жертва, а не престъпник. Но независимо от неговите предположения, тя не можеше да повярва, че в миналото на баща й има черно петно и под заплахата за разкритие той е бил принуден да напусне армията.

— Просто няма логика. Ако такова нещо съществува наистина, те щяха да го използуват още преди години.

— В изявлението си във вестника споменавате, че той е бил гонен.

— Да, но в друг смисъл. Имах пред вид изтощителното незачитане на неговите решения и изводи. Това бе методът им на действие. Свидетелка съм.

Чансълър си спомни пролога на своята книга. Просто се боеше да я запита отново.

— А доклада за корупцията в Сайгон?

— Какво?

— Не допускате ли, че са се опитвали да го възпрат?

— В това съм сигурна. Но той не за първи път се залавяше с подобно нещо. Докладите му от бойните полета винаги са били критични. Той обичаше армията. Искаше да поправи в нея всички недостатъци. Но никога не би направил изводите си публично достояние, ако това имате пред вид.

— Да.

— Никога. Не би го направил.

Питър не си изясни нещата докрай, но не пожела понататъшни обяснения. Все пак запита неизбежното:

— А защо замина за Хавайските острови?

Алисън го погледна.

— Зная какво мислите. Не мога да ви оборя, но ето какво ми каза: искал да се махне, да замине на дълго пътешествие. Нищо не можеше да го спре. Майка ми вече я нямаше.

Това не бе отговор. Въпросът увисна. Продължиха да разговарят. Може би часове. Накрая тя спомена, че на другия ден тялото на баща й ще бъде докарано в Ню Йорк със самолет от Хавай. Военен ескорт щеше да посрещне тленните останки на летище „Кенеди“, а после ковчегът щеше да бъде закаран във Вирджиния с военен самолет. Погребението бе определено за по-следващия ден в Арлингтън. Тя призна, че едва ли ще има сили да издържи това изпитание.

— Ще има ли някой близък с вас?

— Не.

— Ще ми позволите ли аз да ви придружа?

— Има ли смисъл…

— Има, разбира се — непреклонно каза Питър.

Заедно чакаха в товарния сектор край огромното бетонно поле на летището. Вляво до тях двама армейски офицери стояха мирно. Вятърът беше силен и носеше на вихрушки из въздуха хартии и листа от далечни дървета. Грамадният „ДС–10“ се плъзна по пистата и спря. След малко капакът на гигантския корпус се плъзна встрани. Багажният електрокар се приближи и застана отдолу. Секунди след това свалиха ковчега.

Лицето на Алисън изведнъж стана пепелявосиво, тялото й се скова. Отначало се разтрепериха устните й, после ръцете. Очите й гледаха напред, без да мигнат. Сълзи се затъркаляха по страните й. Питър я прегърна през раменете.

Мъчеше се да се владее колкото може — с огромни усилия и по-дълго, отколкото би очаквал човек. Чансълър усещаше всяка спазма в тялото й. Притисна я по-силно. Накрая силите я напуснаха. Обърна се, отпусна се върху него и като зарови лице в палтото му, за да заглуши риданията си, даде воля на мъката си.

— Извинявайте… извинявайте! — шепнеше тя. — Обещах си да не се предавам, но не мога.

Той я притисна и нежно заговори:

— Нищо, нищо, отпуснете се, позволено е.

17

Питър бе взел решение, но тя му помогна да го промени. Искаше да се откаже от книгата; явно той бе ловко подведен и неговата роля на марионетка струваше живота на Макандрю. Това се бе опитал да обясни на Алисън предната вечер.

— Да предположим, че сте прав — бе му казала тя. — Аз не допускам, но да предположим, че сте прав. Каква по-убедителна причина, за да продължите?

Така беше.

Седеше не до нея, а от другата страна на пътеката в самолета на военновъздушните сили. Тя искаше да остане сама. Питър го усети и я разбра. Под тях, в багажното отделение, се намираха тленните останки на нейния баща. Тя искаше да бъде сама с мислите си и той не можеше да й помогне. Алисън бе затворена, той я разбираше.

Но тя бе и непредсказуема. Забеляза това, когато дойде да я вземе с таксито днес следобед. Каза й, че е позвънил в хотел „Хей-Адамс“ във Вашингтон и е направил резервация за двамата.