Ръкописът на Чансълър

Питър отлично разбираше думите й. Когато Макандрю е пътувал със своята душевноболна жена, за прикритие е използувал друго име. Но жена му бе вече покойница. Чансълър знаеше, че генералът не е заминал на почивка в Хавай. Искал е да открие един човек на име Лонгуърт.

И този Лонгуърт го е убил.

Вестникът падна от ръцете му. Обзе го отвращение, примесено с ярост и чувство за вина. Какво бе направил? Как можа да го допусне? Един почтен човек да стане жертва. Защо?

Заради една книга.

В своето желание да притъпи собствените си угризения Лонгуърт отново бе извършил убийство. Отново. Той бе виновен за смъртта на Роулинс в „Клойстърс“, той бе натиснал спусъка, който отне живота на конгресмена. А сега, в другия край на света — още една смърт, още едно убийство.

Чансълър стана, клатушкайки се, и безцелно закрачи из стаята, светата обител, където твореше и където животът и смъртта бяха само плод на въображението му. Но вън от тази стая животът и смъртта бяха действителност. И те бяха част от неговото творчество. Всеки негов ред водеше началото си от мотиви и цели, които движеха нечий живот и причиняваха нечия смърт. Истински живот и истинска смърт.

Какво ставаше? Пред него се разиграваше кошмар, по-реалистичен и по-гротесков от всичките му сънища. Кошмар.

Застана пред телефона, сякаш му бе заповядано да застане мирно. Мисълта за Макандрю извика в паметта му образа на сребристия „Континентал“ и лицето-маска зад кормилото.

Изведнъж Питър си спомни какво се готвеше да направи преди месеци, още преди да му позвъни Уолтър Роулинс, което доведе до безумието във Форт Триън. Той се готвеше да се обади на полицията в Роквил! А не го направи! Запази себе си, като забрави решението си. Спомни си чак сега. Спомни си дори името на патрулния полицай. Донъли.

Позвъни да попита за кодовия номер на Роквил. Само след половин минута вече разговаряше с полицейски сержант Манеро. Описа му инцидента по страничния път, спомена точната дата и името на полицая Донъли.

— Сигурен ли сте, че искате Роквилския участък, сър? — колебливо запита Манеро.

— Разбира се.

— Какъв цвят бе патрулната кола?

— Цвят? Не си спомням. Черно и бяло или синьо и бяло. Това има ли значение?

— Полицейски служител на име Донъли в Роквил няма. А нашите патрулни коли са зелени на бели ивици.

— Е, значи, колата е била зелена! Патрулът каза, че се казва Донъли и ме закара чак до Вашингтон.

— Закарал ви чак до… Почакайте минутка, сър.

Чу се прищракване. Чансълър се загледа в белите, гонени от вятъра снежинки и си мислеше дали няма да откачи. Отново чу гласа на Манеро:

— Сър, пред мен е пълната сводка за онази седмица от октомври. Никъде не е отбелязано произшествие с „Шевролет“ и „Линкълн-Континентал“.

— Колата беше сребрист „Континентал-Марк IV“. Донъли ми каза, че колата е задържана. Караше жена с тъмни очила, която се надянала в пощаджийския камион…

— Повтарям ви, сър. Нямаме служител Донъли!

— Как да нямате, по дяволите! — Питър не се сдържа и закрещя. Пот изби по челото му. Болката в слепоочията стана нетърпима. Паметта му се ровеше в случая. — Спомням си! Той ми каза, че жената била пияна. Че извършила редица нарушения в пияно състояние. Била жена на търговец на автомобили „Линкълн-Мъркюри“ в Пайксвил!

— Почакайте! — Сержантът повиши глас. — Да няма някаква шега? Жена ми е от Пайксвил. Но там търговец на такива коли няма. Кой може да си го позволи? А в нашия участък нямаме служител Донъли. Сега да прекратим. Пречите на нормалната работа!

Линията прекъсна. Чансълър стоеше неподвижен, невярващ на ушите си. Мъчеха се да го убедят, че живее в свят на фантазии!

Агенцията за наемни коли на летището „Далъс“! Той бе телефонирал тогава от хотел „Хей-Адамс“ и бе разговарял с директора. Директорът му обясни, че ще се погрижат да поправят колата и ще му изпратят сметката. Чансълър му позвъни отново.

— Да, разбира се, спомням си разговора ни, мистър Чансълър. Четох напоследък вашата…

— Получихте ли обратно колата?

— Естествено.

— Някой от вашите хора трябва да е посрещнал камиона с натоварената кола от Роквил. Видял ли се е с полицая Донъли? Може ли да проверите?

— Не стана нужда. На следния ден колата бе докарана в гаража ни. Казвахте, че е пострадала, но по колата нямаше никакви повреди. Даже си спомням думите на диспечера, че по-чист автомобил никой не му бил връщал.

Питър полагаше усилия да се владее.

— А нали човекът, който е докарал колата, трябва да се разпише?

— Да, разбира се.

— Кой се е разписал?

— Момент. Ако почакате, ще проверя.

— Ще чакам. — Питър стискаше слушалката с всички сили, чак мускулите на ръката го заболяха. Мозъкът му сякаш бе чужд. Навън снегът продължаваше да вали.

— Мистър Чансълър?

— Да?

— Трябва да е станала някаква грешка. Според диспечера подписът върху документа е вашият. Може би има недоразумение. Тъй като вие сте наели колата, човекът, който я е върнал, е помислил…

— Не, не, няма грешка — с тих глас го прекъсна Питър.

— Моля?

— Много ви благодаря. — И затвори телефона.