Ръкописът на Чансълър

— Тогава грешите. Сигурно сте подразбрали — ненавиждах много неща в армията. Но онези там в никакъв случай не са имали лошо отношение към майка ми. Повече от двадесет години колегите на баща ми, и по-високо-стоящи, и по-нискостоящи, проявяваха разбиране и съчувствие. Помагаха му както могат. Това като че ли ви изненадва?

Питър наистина бе изненадан. Сам генералът го бе изрекъл: „Ето сега разбирате каква е унищожителната информация… лекарите искаха да я оставя в клиника… Аз отказах да го сторя.“ Това бяха негови думи.

— Недоумявам наистина. Тогава според вас защо баща ви се е оттеглил? Знаете ли?

Тя дръпна дълбоко от цигарата си. Погледът й се зарея, виждаше неща, които Питър не можеше.

— Казваше, че е свършено с него, че вече нищо не го интересува. Като ми го каза, разбрах, че частично се е предал. Знаех, че скоро ще се предаде окончателно. Не както се получи наистина. Пък дори и това. Убит при грабеж. Мислила съм си. Приляга му. Като последен протест. Просто е искал да докаже нещо на себе си.

— Какво имате пред вид?

Алисън отново го погледна:

— Най-просто казано, баща ми загуби своя дух и воля за борба. И когато ми изрече онези думи, той изглеждаше най-тъжния човек на света.

Питър не отговори веднага. Беше объркан.

— Самият той ли каза, че „вече нищо не го интересува“?

— В същност, да. Всичко му беше омръзнало. Вътрешните борби в Пентагона са много жестоки. Те нямат край. Все въоръжаване и въоръжаване. Баща ми казваше, че това е понятно. Хората, които сега ръководят армията, бяха все млади офицери, хвърлили се в една война, която за тях е значела много, война, където въоръжението печели. Ако бяхме загубили тази война, нищо не би останало.

— Когато казвате война, „която е значела много“, имате пред вид?…

— Искам да кажа, мистър Чансълър — прекъсна го девойката, — че от пет години баща ми се противопоставяше на политиката ни в Югоизточна Азия. Бореше се срещу нея навсякъде и с всички сили. Но бе твърде сам в тази борба. Като прокажен.

— Боже мой… — Мислите на Питър неволно се върнаха към неговата книга. Генералът, който той представяше в пролога, бе същият прокажен, какъвто Алисън Макандрю току-що описа.

— Баща ми не се бъркаше в политиката. Неговите преценки не се основаваха на политическите събития. Те бяха чисто военни заключения. Знаеше, че войната не може да се спечели с конвенционални средства, а използуването на неконвенционални бе немислимо. Не можехме да я спечелим, защото тези, за които воювахме, не бяха на наша страна. Лъжливите сведения, които постъпваха от Сайгон, казваше баща ми, са повече, отколкото в цялата история на военните ни съдилища… Според него тази война бе едно безразсъдно прахосване на човешки живот.

Чансълър се облегна назад. Трябваше да събере мислите си. Чуваше слова, които сам бе написал. Роман.

— Знаех, че генералът се противопоставя на известни неща. Но не знаех, че се е занимавал с корупцията и измамите в армията.

— Главно с това се занимаваше и ожесточено се бореше срещу тях. Беше си направил каталог със стотици противоречащи си доклади, тактически погрешни ходове, сведения за жертви. Дори веднаж спомена, че ако статистиката за жертвите е поне наполовина точна, то трябвало да сме спечелили войната още в 1968 година.

— Какво казахте? — с недоверие изрече Питър. Защото това бяха негови думи.

— Какво ви стана? — запита Алисън.

— Нищо. Продължавайте.

— Няма какво повече да кажа. Пречеха му да участвува в конференции, в които трябваше да вземе участие, пренебрегваха го на заседания на щаба. Колкото по-усърдно се бореше, толкова повече го отблъскваха. Накрая разбра, че всичко е безсмислено.

— Какво ще ми кажете за категоризирането на фалшивите доклади? На лъжите от Сайгон?

Алисън отвърна поглед встрани.

— Последният ни разговор бе за това — тихо промълви тя. — Неприятното е, че бях в лошо настроение. Бях ядосана. Надумах му разни неща, за които сега горчиво съжалявам. Тогава не успях да проумея колко дълбоко е бил съкрушен.

— Кажете за докладите!

— Струва ми се, че те бяха станали символ за него. — Алисън вдигна глава и го погледна. — Месеци, може би дори години, те му носеха друг вид страдание, тъй като трябваше да се опълчва срещу хора, с които бе служил. Но повече не можеше така. Силите не му достигнаха да доведе борбата си докрай. И напусна.

Питър отново се наведе към нея. Съвършено съзнателно заговори с остър тон:

— Това не звучи убедително за един всеотдаен военен, какъвто го знам от срещата ни!

— Така е. Затова му се разкрещях тогава. Вижте, ние спорехме. Бяхме повече от баща и дъщеря. Бяхме приятели. Равни в известни отношения. Аз трябваше от-рано да порасна, защото той нямаше с кого друг да споделя.

Настъпи мъчителна тишина. Чансълър изчака:

— Преди малко казахте, че не съм бил прав. Сега е мой ред. Най-малко от всичко баща ви е искал да се оттегли в пенсия. И в Хавай той не замина на почивка, а отиде там, за да се срещне с човека, който го е принудил да напусне армията.

— Какво?