Ръкописът на Чансълър

„… чиито методи на действие подхождат повече на Третия райх, отколкото на едно демократично общество. Искам хората да се възмутят от действията на Хувър. (Затова ще трябва да уведомите правния отдел. Стив сигурно ще получи апоплектичен удар и ще започне да издирва няма ли някой от роднините на Хувър да пожелае да ни съди.)

Този материал ще заеме шест глави или грубо една трета от книгата. После фокусът ще се измести върху жертвите на Хувъровите изнудвачества. Главно върху сенатора, за когото става ясно, че е взет на прицел от ФБР.

Тъй като потърпевшите са все влиятелни личности в правителството, съвсем правдоподобно е те да установят връзка помежду си. Това са сенаторът и един член на правителството, който се противопоставил на президента и бил принуден да се оттегли. Предвиждам сцена, в която две силни фигури са принудени да се признаят за безпомощни пред насилието на Хувър. И двамата са могъщи исполини, притиснати от един стареещ чакал.

Но срещата им дава положителен резултат. Те признават очевидното: щом като Хувър е могъл да ги накара да млъкнат, той би постъпил по същия начин с още мнозина. Така се създава малка група от мъже…“

Питър вдигна молива от листа. Припомни си думите на Даниъл Съдърланд за вашингтонската група: „И жени, мистър Чансълър!“ Но какви жени бяха привлекли в своята група? Или подбрали? Усмихна се. Защо не една журналистка? Един образ по подобие на Филис Максуел. И все пак с известна разлика. В книгата тази жена трябва да е станала първо жертва на Хувър и после член на групата. Така е правдоподобно.

„… и жени със задачата да противодействуват на вероломните атаки на Хувър. Имат трамплин: довереното лице на Хувър. Те навлизат в мрежата на агентите и тайно получават всякаква информация, каквато може да се изрови за един човек. Досиета, служебни картони, банкови влогове и сметки, кредитни документи — абсолютно всичко.“

Чансълър спря. Отново пред очите му се изправи загадката Лонгуърт. Съдърланд бе споменал, че те апелирали към съвестта на агента и го възнаградили с лека служба в Мауи, гарантирайки неговата сигурност. Всичко това бе допустимо донякъде, но какво бе правил през това време Хувър? Не е седял и одобрявал със скръстени ръце постъпките му: „Браво, Алан, моето момче, изкара двайсет години служба, сега си заслужаваш пенсията, приятна почивка!“ Неправдоподобно. Хувър по-скоро би удушил Лонгуърт, преди да го пенсионира.

Трябваше да потърси по-различно обяснение.