Ръкописът на Чансълър

— Всяка група, всеки ред, всяко лице, което минава пред обектива — отвърна французинът.

— А лошата светлина и дъждът няма ли да създадат проблеми?

— Не и за тази филмова лента. Страхотна е.

— Добре. Отивам горе.

Варак, с пропуск и снимка от Съвета за Национална сигурност върху ревера, си проби път сред тълпите към входа и мина покрай охраната. Заговори с униформения дежурен:

— Стълбищата откъм „Документация“ още ли са затворени?

— Не зная, сър. — Очите на дежурния се спряха върху инструкциите пред него. — Тук нищо не се казва.

— По дяволите, а трябва! — каза Варак. — Отбележете, моля ви.

Варак се отдалечи. Не съществуваше никаква причина за затварянето на това стълбище, но с бележката си Варак си осигури авторитет пред дежурния. Ако неговите комуникационни съоръжения излязат от строя, а той има нужда от телефон, нямаше да губи излишно време да се представя. Щеше да спести ценни мигове: дежурният вече го беше запомнил.

Варак се изкачи нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж, и застана зад тълпата, която изпълваше входа към ротондата. Запотен конгресмен се мъчеше да се провре напред. Беше пиян и на два пъти се препъна. По-млад мъж, видимо сътрудник, се приближи до него, стисна го здраво за лакътя и го изтегли встрани. Конгресменът се опита да се закрепи, клатушкайки се несигурно, и опря гръб в стената.

Варак гледаше потното му, смутено лице и си припомни, че тъкмо този конгресмен публично бе обвинил ФБР, задето подслушват телефона му. Това раздразни директора. Внезапно оплакванията на конгресмена секнаха. Доказателствата, които той бе обещал, не се изнесоха и случаят се потули.

„Едно от липсващите досиета е неговото“, помисли си Варак, като тръгна по коридора към някаква врата. Кимна на дежурния от охраната, който внимателно се взря в пропуска му и отвори вратата. Оттук започваха виещите се тесни стъпала, които водеха към купола на ротондата.

След три минути Варак коленичи до втория оператор на 160 стъпки над пода на черквата. Тук имаше площадка, от години затворена за посетители. Тихото бръмчене на камерата почти не се чуваше. Тя бе обвита в тройна шумоизолационна обвивка; телескопичният обектив бе завинтен и затегнат с подсилени скоби. Невъзможно беше отдолу да се забележат камерата или операторът.

Долу войниците бяха положили ковчега върху подиум. Зад опънатите въжета без особено достойнство се тълпяха водещите фигури на държавата, съперничейки помежду си за тържествен показ. Почетната стража с представители от всички родове войски зае местата си. Отдалече, нейде в дъното на дългия коридор, два пъти се разнесе телефонен звън. Варак инстинктивно плъзна ръка в джоба си и измъкна радиостанция — връзката му с останалите. Поднесе я към ухото си, натисна бутона и се заслуша. Не чу нищо и отново пое спокойно дъх.

Из ротондата се разнесе глас. Едуард Елсън, капеланът на Сената и свещеник на Презвитерианската църква произнасяше своята встъпителна молитва. След него Уорън Бъргър взе да сипе хвалебствени слова. Думите, които достигаха до Варак, го накараха да стисне зъби.

„… човек с дискретно мъжество, той не би пожертвувал принципите заради обществено признание… човек, който служеше на родината си и спечели възхищението на всички, които вярват в узаконена свобода…“

„Чии принципи? Какво значи «узаконена свобода»?“, се питаше Варак, докато наблюдаваше какво става долу. Сега нямаше време за тези мисли. Той прошепна на оператора:

— Всичко наред ли е?

— Да, ако не получа парализа.

— Протягай се от време на време, но не се изправяй. Ще те освобождавам по половин час на всеки четири часа. Отивай в стаята зад втората площадка. Там ще оставя храна.

— И през нощта ли?

— За това ти плащам. Искам да заснемеш всяко лице, което влиза през бронзовите врати. Всяко лице.

Заедно с кънтящия басов глас, който изпълваше купола, долитаха и други звуци. Далеч навън, в дъжда, отвъд ограденото пространство, антивоенните демонстранти скандираха за мъртвите. Но не за покойника в ротондата, а за хилядите жертви на другия край на света. Литургийна драма с хаплива ирония се разиграваше навън.

— Искам да заснемеш всяко лице — повтори Варак.

Пръските от фонтаните се сипеха като каскада в кръглия басейн на градината пред Презвитерианската църква. Зад фонтана бялата мраморна кула се издигаше със сдържано величие. Вдясно двулентовата автомобилна алея минаваше под каменен свод с врати, които водеха към църквата. Това приличаше на будка за събиране на пътен данък, а не на миропомазан достъп до божия храм.

Варак бе разставил камерите, а двамата изтощени оператори се бяха натъпкали с кафе и амфетамин4. След няколко часа всичко щеше да свърши, двамата щяха да станат значително по-богати, отколкото преди няколко дни, и щяха да се върнат по домовете си нейде из Европа.