Ръкописът на Чансълър

Часовникът показваше десет и четиридесет и четири. След малко щеше да узнае дали дългогодишният обичай ще се спази тази вечер. На височина трийсет и пет стъпки от земята мъжът пристегна спасителния колан и се прилепи към стълба. Вдигна оръжието и притисна извитата скоба към рамото си.

Погледна през светещия зелен окуляр и прецизно нагласи на фокус задния вход на резиденцията. Въпреки мрака картината бе ясна: пресичащите се линии на прицела бяха фиксирани над стълбите на входа.

Човекът чакаше. Минутите бавно минаваха. Хвърли крадешком поглед към часовника си. Беше десет и петдесет и три. Нямаше да чака още дълго, трябваше да се върне във фургона и да пусне тока.

Ето на! От толкова години само тази нощ обичаят нямаше да се спази!

Но в тоя миг лампата над входа светна! Вратата се отвори. Човекът въздъхна с облекчение.

Огромно животно се появи във фокуса на окуляра. Това бе гигантският булдог на Хувър, едно от най-злите кучета, както казваха. Говореше се още, че на директора на ФБР му доставяло удоволствие да търси прилика между своето лице и това на кучето му.

Дългогодишният ритуал се изпълни. Всяка вечер между десет и четиридесет и пет и единадесет Хувър или Ани Фийлдс пускаха кучето да потича из затворения вътрешен двор на резиденцията, а нечистотиите му се събираха на сутринта.

Вратата се затвори, светлината на верандата остана. Мъжът на електрическия стълб не изпускаше животното от прицел. Сега пресечната точка на линиите попадаше точно върху гърлото на булдога. Мъжът натисна спусъка. Чу се леко металическо прищракване. През окуляра видя как очите на животното се разшириха от ужас, грамадните челюсти зинаха, но не издадоха звук.

Животното се строполи на земята, упоено с наркоза.

Безлична сива лимузина спря на стотина метра след автомобилната алея за дома на Тринадесета улица №4936. Висок мъж в тъмен костюм излезе от дясната врата и огледа улицата. Недалеч от резиденцията на перуанския посланик някаква жена разхождаше далматински дог. В обратната посока, може би на двеста метра разстояние, една двойка се приближаваше към осветен вход.

Иначе не се забелязваше нищо друго.

Мъжът погледна часовника си и усети издутината в джоба на пардесюто. Оставаше му точно половин минута, тридесет секунди, след което трябваше да чака още двадесет. Кимна с глава на шофьора и бързо закрачи към автомобилната алея. Каучуковите му подметки стъпваха беззвучно по настилката. Свърна по затъмнената алея и без да забавя крачка, стигна до вратата в стената, извади малък въздушен пистолет и го прехвърли в лявата си ръка. Стрелата бе на място, но се надяваше да не става нужда от нея.

Отново погледна часовника си. Оставаха единадесет секунди; реши да ги увеличи с още три — за сигурност. Провери положението на ключа в дясната си ръка.

Ето сега!

Пъхна ключа в ключалката, превъртя го, отвори вратата и влезе в двора, като остави вратата открехната. Грамадният булдог лежеше на тревата, челюстите зееха отпуснати, огромната му глава бе притисната в земята. Шофьорът на телефонния фургон бе свършил работата си както трябва. На излизане щеше да изтегли стрелата от гърлото му. До сутринта действието на наркотика ще премине. Той пусна пистолета обратно в джоба си.

Бързо тръгна към вратата на първия етаж, съзнанието му отброяваше секундите. Видя как светлините в цялата къща изгаснаха за миг. По негова преценка оставаха единадесет секунди, когато пъхна втория ключ.

Ключалката не поддаде! Заяде нещо отвътре. Той ожесточено взе да върти ключа…

Четири секунди… три…

Пръстите му — пръсти на хирург в хирургически ръкавици — деликатно и сръчно разместиха отказващите метални частици в металното отверстие, сякаш работеха със скалпел в човешка плът.

Две секунди… една…

Вратата се отвори!

Високият мъж пристъпи вътре, като остави и тази врата леко отворена. Застана в преддверието и се ослуша. Осветлението отново се стабилизира. Чуваше се говорът от телевизора в стаята на икономката в другото крило на къщата. Звуците от горния етаж бяха по-слаби, но доловими. Вървяха новините от емисията в единадесет часа. Докторът за миг си помисли какво ще съдържат новините утре вечер по същото време. Искаше му се да е във Вашингтон, за да чуе тази емисия.

Пристъпи към стълбището и се заизкачва нагоре. На последната площадка се спря пред вратата от дясната страна. Пред вратата на човека, когото очакваше да види от двадесет години.

Очакваше тази среща с омраза. С дълбока, неизличима омраза.

Внимателно превъртя топката и отвори вратата. Директорът бе позадрямал, огромната му глава бе клюмнала встрани, долната челюст увиснала над дебелата му шия. Пълните му женски ръце стискаха очила, които суетата рядко му позволяваше да носи публично.

Докторът се приближи към телевизора и завъртя копчето, така че звукът изпълни цялата стая. После пристъпи към леглото и загледа човека, когото ненавиждаше от толкова дълги години.

Главата на директора се килна надолу, после бързо се вдигна. Лицето му се разкриви в гримаса.

— Какво става?

— Сложете си очилата — рече докторът, надвиквай-ки се с грохота от телевизора.