Ръкописът на Чансълър

Чансълър лежеше под парещото слънце и четеше „Лос Анджелес Таймс“. Заглавията звучаха невероятно, това събитие бе невъзможно в действителност, то сякаш бе плод на нечия фантазия.

Най-сетне той бе умрял. Джон Едгар Хувър бе умрял по най-безличен начин в леглото си, както умират милиони стари хора. Незабележимо, без драматизъм. Просто сърцето му отказало да върви редом с годините. Но с тази смърт цялата страна въздъхна с облекчение. Това се чувствуваше дори от съобщението за неговата кончина.

Изявленията на Конгреса и на администрацията, както можеше да се очаква, бяха лицемерни и пропити с раболепни хвалби, но дори зад старателно подбраните думи прозираха крокодилски сълзи. Облекчението беше повсеместно.

Чансълър сгъна вестника и го пъхна в пясъка, за да го запази. Не му се четеше повече.

А по-точно казано, още по-малко му се пишеше. О, господи! Кога ще се появи желание за писане? Кога ще настъпи този час?

А смешното бе, че Питър забогатя. Джошуа Харис му позвъни преди половин час да му съобщи, че нова сума е постъпила от студиото.

Питър печелеше доста пари, без да върши абсолютно нищо. След епизода със съпругата на Шефийлд той не си направи труда да отиде в студиото или да се обади на кой да е от продукцията на „Контраудар!“.

Не се тревожи. Ти си автор на бестселър, скъпи.

Така да бъде.

Вдигна ръка и погледна часовника си. Беше почти осем и половина, утрото в Малибу настъпваше бързо. Въздухът бе влажен, слънцето ослепително, пясъкът вече доста горещ. Той се надигна бавно. Ще влезе в хладната стая с климатична инсталация и ще пийне нещо.

Защо не? Каква бе оная приказка? Никога не пия преди пет следобед! Слава богу, в някои части на света вече бе пет часа следобед!

Дали не минаваше пет — само че сутринта — там, на Източното крайбрежие? Не, той винаги объркваше часовете. Обратното, там бе едва единадесет и половина.

Небето бе покрито с облаци, въздухът тежък и подтискащ. Упоритият и мокрещ дъждец застрашаваше да прерасне в порой. Тълпите на площада пред Капитолия стояха спокойно. Приглушените лозунги на участниците в антивоенната демонстрация отвъд оградения район се извисяваха над шума на тълпата и заплашваха, както и дъждът, да прераснат в гръмко скандиране.

Тук-там се появиха чадъри: черни окръжности, опънати върху стоманени ребра, се разтвориха над безжизнени физиономии. Очите бяха мътни, изпълнени с омраза, лицата — безизразни. Денят бе напрегнат, гневен. Усещаше се някакъв скрит страх, може би наследство от човека, чиито тленни останки се пренасяха в огромната катафалка. Тя закъсняваше вече с двадесет и пет минути. Накрая се появи откъм страничната оградена с дървета улица и спря на бетонната настилка на площада.

На Стефан Варак му се стори, че тълпите се дръпнаха крачка назад, макар никой да не пречеше на пътя на катафалката. „Още едно доказателство за наследения страх“, помиели си той.

Военни стояха в редица от двете страни по стъпалата към ротондата; униформите им тъмнееха от дъжда, очите им гледаха немигащо напред. Беше единайсет и двадесет и пет. Тленните останки на Джон Едгар Хувър щяха да бъдат изложени за последна почит през целия ден и цялата нощ. Подобна чест досега не бе отдавана на никой държавен ръководител в историята на страната.

А може би народът желаеше да увери и себе си, и света, че този човек наистина е мъртъв — този човек, извисил се като исполин над тресавището от корупция, каквото представляваше ФБР преди него, и съумял да го превърне в действена и силна организация, която взе да се разпада през последните години, но все още вярваше в своята непоклатимост. „Ех, да би могъл да се спре, преди да го обземе безумието!“, мислеше си Варак.

Осем войници се отделиха от стройните редици и се отправиха към катафалката — по четирима от всяка страна. Тежките й врати се разтвориха, показа се ковчегът, обвит в национален флаг, протегналите се ръце поеха стоманените халки и го изтеглиха от катафалката. В усилващия се дъжд под лъкатушните звуци на бавен марш войниците понесоха ковчега по стъпалата.

Започна мъчителното изкачване по тридесет и петте стъпала към входа на ротондата. Безжизнените погледи бяха вторачени право напред, в нищото; лицата бяха прогизнали от пот и дъжд, вените, набъбнали до пръсване, се показваха под маншетите на униформите, яките чернееха от потоците пот, които се стичаха по изпънатите до скъсване вратове.

Тълпата сякаш бе престанала да диша, докато ковчегът не стигна до най-горната площадка. Войниците спряха и застанаха мирно; после отново продължиха и понесоха своя товар през бронзовите двери на църквата.

Варак се обърна към оператора до себе си. И двамата стояха на леко повдигната платформа. Металните инициали под плътните лещи на камерата бяха на телевизионна компания от Сиатъл. Тя принадлежеше към сдружение на Западното крайбрежие, което нямаше тук свой екип тази сутрин.

— Хващаш ли всичко? — запита Варак на френски.