Ръкописът на Чансълър

Тук влизаха недвижимият имот на Тридесета улица, банкови сметки, акции, бонове, възнаграждения за Граждански заслуги на стойност 326 500 долара. Семейна къща в Джорджтаун, оценена на 100 000, и 125 000 долара от сделки с петрол, газ и минерали в Тексас и Луизиана. Общо: 551 500 долара.

Основният наследник, облагодетелствуван от завещанието, бе приятелят му от петдесет години насам и втори по ранг във ФБР Клайд Толсън. Хувър му завещаваше почти всичко; след неговата смърт наследството трябваше да се подели между Мъжките клубове и фондацията „Деймън Ръниън“. Това бе глуха диря.

По-дребни суми от 2000, 3000 и 5000 долара се завещаваха съответно на шофьора му Джеймс Крофорд; на икономката Ани Фийлдс и на доверената секретарка Хелън Ганди. Тримата души, посветили живота си в служба на този човек, получаваха ситните бонбончета. Това говореше за още една негова непривлекателна страна, но пак бе глуха диря.

А освен тях имаше и други, въобще неспоменати — осмината живи от „сплотената“ Хувърова фамилия. Четири племеннички и четири племенници, единият от които бе прекарал десет години във ФБР. Повечето присъствуваха на погребението.

От тях никой не бе споменат в завещанието. Това също бе глуха диря, зад нея вероятно се криеха гняв и проклятия, но тя положително не водеше към досиетата.

Стига вече с последното завещание на Джон Едгар Хувър, исполин и мит! Край на всичко!

По дяволите!

Варак влезе във всекидневната. Тя бе същевременно и приемна, и спалня, и трапезария, и килия! В същност Браво му бе дал повече, отколкото се нуждаеше. Дипломатът му бе дал специални инструкции, в случай че се помине. „Инвър Брас“ трябваше да се закриля на всяка цена.

Странно наистина, но той никога не мислеше за Браво като за Мънро Сейнт-Клеър. Никога не свързваше някого от тях с истинското му име. Браво бе просто Браво.

Телефонът иззвъня. Директната линия.

— Мистър Варак! — Беше Браво.

— Да, сър?

— Боя се, че започна. В града съм. Не излизайте. Ще дойда, щом успея.

Сейнт-Клеър се отпусна в коженото кресло и няколко пъти пое дълбоко дъх. Винаги така подхождаше към сложни ситуации: със спокойствие.

— През последните двадесет и четири часа — две озадачаващи оставки — започна той. — На генерал-лейтенант Брус Макандрю от Пентагона и на Пол Брумли от Управлението на Общите служби. Познавате ли ги?

— Познавам Макандрю. Брумли не.

— Какво мислите за генерала?

— Имам добро мнение за него. Често изразява възгледи в разрез с мисленето на хората около него.

— Точно така. Той е човек влиятелен и уважаван. Но съвършено внезапно, точно когато е на върха на кариерата си, подава оставка.

— Какво ви кара да мислите, че техните оставки имат нещо общо с изчезналите досиета?

— Това, че оставката на Брумли е свързана с неговото досие. Току-що се срещнах с него. Пол Брумли е един шейсет и пет годишен чиновник от Управлението на Общите служби. Гледа много сериозно на работата си.

— Знам го — намеси се Варак. — Или поне съм чувал за него. Преди година и нещо той даде показания пред Следствената комисия в Сената за преразходите. Изказа се особено критично за финансовите неразбории в Пентагона.

— За което бе свирепо наказан. Понижиха го да отговаря за контрола на кафенетата в Конгреса или нещо от подобна значимост. Но ръководителите на УОС преди месец допуснаха грешка. В служебна докладна изразяват недоволство от работата му, с което спират всякаква възможност за повишението му. Той завежда срещу тях дело, като се позовава на предишните си показания за преразходите в Пентагона… Делото сега е прекратено. Оставката му е била приета незабавно.

— А каза ли ви защо?

— Да. Всичко започнало от едно телефонно обаждане. — Браво притвори очи и замълча. — Брумли има дъщеря. Тридесет и няколко годишна, омъжена, живее някъде в Милуоки. Това е вторият й брак, явно сполучлив. Първият й брак бил нещо съвсем различно. Била едва на седемнадесет-осемнадесет години, мъжът й на двадесет. И двамата били наркомани, живеели по улиците. Тя се продавала, за да заплати за наркотиците. Брумли не я бил виждал цели три години, докато един ден някакъв човек пристигнал при него и му съобщил, че дъщеря му е арестувана за убийството на собствения си съпруг.

На Варак не бе нужно да чуе останалото. Свидетелство за временно умопомрачение се представя от адвокатите на момичето. Следват няколко години на възстановяване и психическо лечение. Завежда се дело по престъплението, пълно с отвратителни подробности. Жената на Брумли отвежда дъщеря си при своите родители в Уисконсин. Постепенно момичето се нормализира. Възвръща разсъдъка си, среща един инженер, служител в концерн в Средния Запад, омъжва се и започва да му ражда деца.

А сега, след десет години, нечий глас по телефона заплашва, че миналото може да изплува на повърхността. Шумно, публично. То не само ще разруши живота на дъщерята, но ще лепне петно върху цялата фамилия. Разбира се, ако Пол Брумли не се откаже от заведеното дело и не напусне управлението.

— Сегашният й съпруг знае ли? — запита Варак, като се наклони напред.