Ръкописът на Чансълър

— Какво е това? Мис Ганди?… Кой сте вие? Brie не сте… — Целият треперещ, Хувър надяна очилата си.

— Вгледайте се внимателно. Минали са двайсет и две години.

Изпъкналите очи, потънали в торбички от увиснала плът, се напрегнаха иззад лещите. При гледката, която се разкри пред тях, директорът започна тежко да диша.

— Вие! Как?…

— Двайсет и две години — продължи докторът механично, но достатъчно високо, за да бъде чут въпреки воя на сирени и музиката от екрана. Той плъзна ръка в джоба си и извади спринцовка. — Сега живея под друго име и имам практика в Париж, моите пациенти са подочули някои неща, но не им обръщат внимание. Le medicin americain минава за един от най-добрите в болницата…

Изведнъж директорът протегна ръка към нощното шкафче. Докторът се хвърли напред и притисна меката му китка към леглото. Хувър започна да крещи. Докторът го удари с лакът през устата и прекъсна писъка. Повдигна голата му, трепереща ръка. После изтегли със зъби гумения предпазител на иглата. Заби спринцовката в меката плът на оголената подмишница.

— Това е заради жена ми и сина ми. Заради онова, което ми сграби.

Шофьорът на сивия автомобил се извърна на мястото си, приковал поглед в прозорците на втория етаж. Светлините угаснаха за пет секунди, после светнаха отново.

Неизвестният доктор бе свършил работата си. Бе намерил ключа на сигналната инсталация над леглото и бе я изключил. Нямаше време за губене. Шофьорът приближи микрофона от радиопредавателя, натисна бутона и заговори.

— Първата фаза е завършена — отсечено произнесе той с подчертан английски акцент.

Кабинетът бе дълъг почти четиридесет стъпки. Обширното махагоново бюро леко се извисяваше в единия си край, точно срещу редицата ниски и твърди кожени кресла, така че седящите в тях посетители трябваше да повдигат глава, за да видят човека на бюрото. Цяла поредица от знамена покриваше стената зад бюрото. Знамето на Федералното бюро за разследване и националният флаг заемаха централно място.

Варак застана неподвижно пред бюрото, вперил очи в двата телефона. Слушалката на единия бе вдигната от вилката и откритата линия бе свързана с телефон в мазето на сградата, с човека в апаратната, откъдето се контролираха всички алармени инсталации. Другият телефон не бе пипан: това бе външна линия, която не минаваше през телефонната централа. Върху кръглата пластинка в средата на шайбата не бе изписан никакъв номер.

Средното чекмедже на бюрото бе отворено. До него стоеше вторият човек, светлинният кръг от настолната лампа осветяваше дясната му ръка, обърната с дланта нагоре в отвореното пространство на чекмеджето. Пръстите му докоснаха малък ключ, монтиран върху долната част на бюрото. Телефонът иззвъня. Варак го вдигна още при първия звън. Изрече една-единствена дума:

— Кабинетът.

— Първата фаза е завършена — прозвуча отговорът в линията.

Варак кимна. Човекът срещу него натисна с пръст невидимия ключ.

В бетонираното помещение четири етажа по-долу третият наблюдаваше панел от тъмни квадрати, вграден в стената. Той чу свистенето от отворената телефонна слушалка върху стоманената маса пред него.

Внезапен силен звън разкъса тишината на помещението. Ярко засвятка червена сигнална лампа в средата на панела. Мъжът натисна квадрата под горящата лампа.

Настъпи тишина.

Униформеният дежурен от охраната нахлу от коридора с обезумял поглед.

— Правим проверка — отвърна човекът до панела и спокойно премести телефона. — Вече ви предупредих.

— Божичко! — прогърмя дежурният и пое дълбоко дъх. — Вие, нощните пеперуди, ще ме докарате до сърдечен удар.

— Дано не се стига дотам — усмихнато отговори мъжът.

Варак гледаше как Солтър отвори вратите на шкафа, скрит зад знамената, и запали вътре осветлението. Слушалките на двата телефона бяха поставени върху вилките им. Оставаше още един телефонен разговор. На Варак с Браво.

Не с Генезис. Генезис бе починал.

Водачът сега бе Браво. Трябваше да му се съобщи, че задачата е изпълнена.

На няколко крачки пред редицата от знамена имаше две плетени метални кошници на колела. Те представляваха позната гледка по коридорите на ФБР, в тях се пренасяха планини от документи от едно помещение в друго. След няколко минути стотиците, а може би хилядите досиета щяха да бъдат натъпкани в двете кошници и изнесени покрай старши агента Парк до чакащата отпред лимузина. Личната картотека на Джон Едгар Хувър щеше да бъде хвърлена в езиците на огъня.

Така разрастващият се Четвърти райх ще бъде ликвидиран.

— Варак! Бързо!

Викът долетя от шкафа зад флаговете. Варак се хвърли натам.

Стоманеният сейф бе отворен, ключалките зееха. Четирите чекмеджета бяха извадени.

Двете чекмеджета отляво бяха претъпкани. Папките дори стърчаха навън. Досиетата от „А“ до „Л“ стояха недокоснати.

Двете чекмеджета вдясно бяха празни. Металните преградки лежаха нападали една върху друга, помежду им нямаше нищо.

Досиетата от „М“ до „Z“ липсваха. Половината от мръсотията, която Хувър съхраняваше в своя сейф, бе изчезнала.

4