Ръкописът на Чансълър

— Но има мъжествен дух — отвърна Варак. — Попита за името ви ли?

— Да! — рече агентът, като постави пропуските в автомата, който засичаше времето.

— Ако най-лошото се случи, може да получите и допълнително възнаграждение — прибави Варак, като извърна глава от двамата ви помощници.

— Какво? — вдигна очи агентът.

— Персонално дарение. Нищо официално.

— Не ви разбирам.

— И не трябва. Но вие чухте директора. Аз също го чух. Вслушвайте се в своя вътрешен глас, както се казва в книгите. Ще ми кажете, ако не разберете. Директорът ми бе най-добрият приятел…

— Ла Джола — каза Парк и изгледа Варак.

— Ла Джола — отвърна Варак.

Тази дума съдържаше много по-богат смисъл от наименование на крайбрежен град в Калифорния. Години наред се носеха какви ли не слухове за грандиозните планове на оттеглилия се диктатор, дон с изглед към Тихия океан, тайно правителство, съхраняващо секретите на държавата.

Немладата жена е печалното лице следеше секундарната стрелка на стенния часовник в малкото студио. Оставаха още петдесет и пет секунди. Телефонът бе на масата, до магнитофона, който бе използувала, за да се упражнява. Цяла седмица безспир бе репетирала едни и същи думи, нужни за една-единствена роля, която щеше да трае по-малко от минута.

Репетиция. Представление.

Термини от почти забравен речник.

Тя не беше глупава. Необикновеният, светлокос мъж, който я бе наел, и обясни твърде малко, но достатъчно, за да проумее, че това, което се изискваше от нея, бе част от добро дело. Дело, за което мечтаеха толкова свестни хора, далеч по-свестни от човека, с когото тя щеше да разговаря по телефона след… четиридесет секунди.

Жената ви припомни някои моменти от живота си, докато наблюдаваше бавното придвижване на стрелката. Тогава казваха, че мъжът й е талантлив, всички говореха така. Той щеше да стане звезда, истинско актьорско присъствие, а не безличен фотогеничен участник. Така мислеха всички.

И тъкмо тогава пристигнаха онези и казаха, че той е в списъците. В най-важните, в списъците на неблагонадеждните граждани. На онези, които бяха белязани с клеймото.

За подривна дейност.

И клеймото задействува със законна вила. Безмълвни млади мъже в тъмни костюми започнаха да го вледят по филмовите студии и продуцентските кабинети.

Федералното бюро за разследване.

После го затваряха и водеха продължителни разговора на четири очи.

Подривна дейност. Тази фраза бе свързвана с човека, с когото щеше да разговаря сега по телефона.

Жената се пресегна към слушалката.

— Върша го за теб, скъпи — прошепна тя. Усетя готовност. Кръвта течеше нормално във вените. Обзе я спокойствие. Почувствува се самоуверена, професионално сигурна в себе си. Предстоеше най-голямата роля в живота й.

Джон Едгар Хувър лежеше в леглото и се мъчеше да се съсредоточи върху телевизионния екран в дъното на стаята. Непрекъснато сменяше каналите с помощта на дистанционното управление. Но образът на екрана все му се струваше неясен. Отгоре на това го мъчеше усещането за странна сухота в гърлото. Усещане, непознато досега. Сякаш му бяха пробили дупка в шията, през която нахлуваше въздух в белите дробове. Не изпитваше болка, само това мъчително усещане, което бе някак си свързано с изкривения звук от телевизора.

Той ту се усилваше, ту заглъхваше, на пристъпи.

Необяснимо защо изпитваше глад. Досега не бе оглади я вал в тоя час. Бе привикнал стомаха си към строг режим.

Всичко го дразнеше, а раздразнението му преля, когато се разнесе звън по личния телефон. Само десетина души във Вашингтон знаеха номера му. Сега не му беше до важни разговори. Грабна слушалката и ядосано извика:

— Да? Какво има?

— Мистър Хувър, прощавайте, че ви безпокоя, но случаят е спешен.

— Мис Ганди? — Какво ставаше със слуха му? Гласът на Ганди сякаш плуваше във въздуха, ту се усилваше, ту изчезваше. — Какво има, мис Ганди?

— Президентът позвъни от Кемп Дейвид. Той тръгва за Белия дом и би искал да се срещнете с мистър Холдеман тази вечер.

— Довечера? Но защо?

— Каза да ви предам, че става дума за изключително важен въпрос, свързан с информация, набрана от ЦРУ през последните четиридесет и осем часа.

Джон Едгар Хувър не можа да сдържи гримасата, която изкриви лицето му. Централното разузнавателно управление будеше у него отвращение. Това бе банда доносници, оглавявани от ортодоксален либерал. Нямаше им доверие.

Той нямаше доверие и на сегашния господар на Белия дом. Но ако той наистина разполагаше със сведения, важни за Бюрото, и бе толкова наложително да ги изпраща посред нощ по човек — и то по този човек, — то нямаше смисъл да отклонява предложението.

Искаше му се сухотата в гърлото да изчезне. Дразнеше го. И още нещо го тревожеше.

— Мис Ганди, президентът има телефона ми. Защо не се обади лично?

— Разбрал, че вечеряте навън. Знаел, че не обичате да ви безпокоят в ресторанта. Аз трябва да координирам срещата.