Ръкописът на Чансълър

— Нищо не ми пречи да ви кажа. Не бе трудно. Както знаете, Варак бе приел името на Лонгуърт. А истинският Алан Лонгуърт бе точно такъв, какъвто ви го описах в кабинета си преди няколко месеца: един от най-близките съратници на Хувър, но бе убеден да работи срещу него. Като отплата трябваше да прекара остатъка от живота си мирно на Хавайските острови, напълно задоволен и далеч от онези, които биха пожелали да посегнат на живота му. На Хувър бе казано, че Лонгуърт е починал от естествена смърт: от някаква болест. Дори му бе отслужена панихида, на която Хувър говори хвалебствено за неговите заслуги.

Питър си спомни за своя роман. Отново художествената измислица се потвърждаваше от действителността.

„Изготвя се фалшив медицински документ… представя се на Хувър… Агентът е застрашен от рак на дванадесетопръстника, разраснал се толкова, че хирургическата намеса става излишна. Остават му само няколко месеца живот. Хувър няма избор. Той го освобождава от работа, сигурен, че агентът се оттегля в къщи да си умре спокойно…“

— Нима Хувър никога не е питал за смъртта на Лонгуърт? — запита Питър.

— Нямаше смисъл. Беше му извратено заключението на медицинската комисия. Място за съмнения нямаше — отвърна съдията.

Художествената измислица — действителност.

— Аз върнах Алан Лонгуърт отново към живота — продължи Съдърланд. — От Хавай. За един ден. Бе страхотно драматично! Човек да се завърне от отвъдния свят само за един ден! Но в този ден Хувър почти спря колелото на управлението. Обзе го бяс. И страх! — Бавно по устните му се плъзна усмивка, която добре се забеляза на бързо пробягващите светлинни отражения. Продължи да говори, загледан напред: — Лонгуърт каза на Хувър истината — доколкото му беше известна, доколкото я знаеше от нас. Той бе психологически готов за тази постъпка, толкова бе дълбоко чувството му за вина. Хувър бе негов покровител; Лонгуърт дори го боготвореше, а бе принуден да стане предател. Лонгуърт съобщи на Хувър, че се готви заговор да го убият. Заради личните му досиета. В заговора участвуват агенти от ФБР и външни хора. Хора, запознати с всички секретни кодове, с отварянето на всички сейфове. Както предвиждахме, Хувър изпадна в панически ужас. Започна да звъни на кого ли не из Вашингтон — включително и на Рамирес, по случайност, разбира се, — но нищо не можа да узнае. Чувствуваше, че има само един човек, на когото може да се довери: Клайд Толсън, най-близкия му приятел. Започна систематично да измъква досиетата и да ги прехвърля в дома на Толсън, по-точно в мазето му. Но се забави, не можа да изнесе всички папки до срока, който бяхме предвидили. Не можехме да го насилваме; това бе рисковано. В дома на Толсън можехме да проникнем. Това ни бе достатъчно. Имахме досиетата от „М“ до „Z“. Те ни осигуряваха преимущество, каквото никога не сме имали.

— За какво ви е?

— За да диктуваме позициите на правителството — натърти Съдърланд.

— Какво стана с Лонгуърт?

— Вие го убихте, мистър Чансълър. Макандрю дръпна спусъка, но убиецът сте вие. Вие изпратихте Макандрю по следите му.

— А вашите хора убиха Макандрю.

— Нямахме друг избор. Той бе разбрал твърде много неща. На всяка цена трябваше да умре. Макар той да не бе виновният, той бе символът на Часонг. Загинаха стотици чернокожи войници, хвърлени от командирите си на явна гибел. Това е най-позорното престъпление, на което е способен човек.

— Расово убийство — тихо промълви Питър.

— Геноцид. Най-отвратителна форма на геноцид — каза Съдърланд, изпълнен с омраза. — Масово убийство заради нечие спокойствие. За да възпрат един човек да научи истината, защото тази истина може да доведе до разплитането на цяла мрежа от престъпления — или експерименти, напълно недопустими за цивилизовани същества. И все пак тяхно дело…

Чансълър не продума. Мълчанието стана напрегнато.

— А телефонните обаждания? Убийствата? Те защо бяха? Какво общо имат Филис Максуел, Брумли или Роулинс с Часонг? Или пък О’Брайън? Него защо преследвахте?

Съдията отговори веднага: