Ръкописът на Чансълър

— Ще използуваме колата на посланика — каза накрая Съдърланд. — Вие ще карате последните няколко мили. Иначе ще седите отзад до мен. Двама от хората ми ще ни придружават. Когато седнете зад волана, те ще се скрият. Вярвам, че ще ни съдействувате напълно.

— И аз очаквам вашето съдействие. Искам вашият човек да се махне от Аръндел и Алисън да замине за Вашингтон. Браун ще я откара. Вие после ще го хванете. Къде най-близо има телефон?

— На масата, мистър Чансълър. Или ще има след минути. — Съдията се извърна към едрия чернокож вляво. Каза му нещо на непознат език.

На същия този език крещяха на пристанището в залива Чезапийк. На този език крещяха в лицето на смъртта. Това бе езикът, който Варак не бе успял да разпознае.

Стройният чернокож кимна и бързо изтича навън.

— Телефонът ще бъде свързан — обясни Съдърланд. — Кабелът не е прекъснат, само разединен, без да се нарушава изходната верига. — Съдията замълча, после продължи: — Аз говорех на, ашанти. Това е езикът на африканците от Златния бряг още от XVII и XVIII век. Трудно е да се усвои. Друг език като него няма. Но така можем да разговаряме навсякъде и пред всеки. Да предаваме команди и информация, без никой да ни разбере.

Съдърланд се обърна към двамата мъже в стаята и заговори на странния ашанти. Двамата бързо втъкнаха пистолетите в поясите си и се надвесиха над мъртвия Мънро Сейнт-Клеър. Вдигнаха трупа и го изнесоха от стаята.

Телефонът звънна веднаж.

— Вече работи — каза Съдърланд. — Обадете се на О’Брайън. Нашият човек ви слуша по линията. Ако кажете нещо недопустимо, връзката ще бъде прекъсната и момичето ще умре.

Питър пристъпи към телефона. По стената до масата кръвта на Сейнт-Клеър бе изписала назъбени криволици. Питър усещаше как подметките му лепнат в кръв. Вдигна слушалката. Набра номера на мотела в Оушън Сити и поиска горния южен апартамент. Телефонът зазвъня. Никой не вдигаше. Чакането бе непоносимо. О’Брайън не беше там!

Изведнъж се чу изпращяване и тихото:

— Да?

— Куин!

— Питър! Господи, къде си? Аз бях…

— Нямаме време! — прекъсна го Чансълър, говорейки с неприсъщ за него гневен тон с надеждата, че О’Брайън ще разчете посланието в думите му. — Ти пожела тоя идиотски код, ето ти го: „В последната минута сенаторът събра кворум за обсъждане на военните разходи.“ Така ли беше? Ако не е точно, то поне е приблизително.

— Какво, по дяволите…

— Трябва незабавно да се срещнем! — Питър отново го прекъсна грубо, невъзпитано, дори с отвращение. — Сега е между два и три сутринта. Според твоя план трябва да се видим на бензиностанцията по пътя за Солсбъри. Ще карам сребрист „Континентал-Марк IV“. Обезателно ела сам.

В другия край на линията настъпи мълчание. Питър гледаше в кървавите петна по стената и притвори очи, извърна лице от Съдърланд. Когато чу отговора на Куин, сълзи напираха в очите му. Сълзи на облекчение.

— Ясно! — отвърна О’Брайън със същия враждебен тон. — „Континентал-Марк IV“. Ще бъда там. А за твое сведение кодът съвсем не е глупост. Когато го използуваш, знам, че си в безопасност. Което с тебе, кучи сине, рядко става. Хайде — до след час!

О’Брайън затвори телефона. Той бе разбрал! Последните му думи го потвърдиха. Те бяха също така непривични като тези на Питър. Фалшивото послание бе пренесло истинския смисъл.

— Сега е ваш ред — обърна се Питър към съдията. — Обадете се в Аръндел.

Съдърланд седеше до Питър на задната седалка на „Континентала“, а двамата му помощници бяха отпред. Летяха на юг, прекосиха река Чоптанк, минаха покрай селищата Престън, Бетлеем, Хърлок. Напредваха към Солсбъри. Съдията удържа думата си. Алисън тръгна за Вашингтон, щеше да пристигне в хотел „Хей-Адамс“ много преди те да стигнат Солсбъри. Питър щеше да й се обади от телефонна кабина веднага щом пипнат О’Брайън. Това щеше да бъде тяхното сбогуване, след което Питър трябваше да умре, смъртта му трябваше да настъпи бързо и в неочакван момент — това също бе уговорено.

Чансълър погледна съдията. По голямата му черна глава прелитаха отблясъци от светлините по пътя.

— Как се сдобихте с досиетата? — запита Питър.

— Само с досиетата от „М“ до „Z“, мистър Чансълър, само това притежаваме. Тези от „А“ до „Л“ бяха унищожени от „Инвър Брас“. Можах да взема само половината.

— Зная, че смъртта ми е неизбежна. И все пак преди това ми се иска да науча как попаднаха във вас.

Съдията го изгледа; очите му, и без това огромни, сега изглеждаха като увеличени.