Ръкописът на Чансълър

— Благодаря ви. Говорите ми неща, които едва ли заслужавам. Какво искате в замяна? Ще направя каквото пожелаете.

— Къде е О’Брайън?

— Какво?… — Чансълър издаде изумлението си.

— Къде е О’Брайън? Говорихте ли с него, докато бяхте при Рамирес? Той не може да отиде нито в полицията, нито във ФБР. И в двата случая ще узнаем. Къде е?

Питър изпитателно се взря в Съдърланд. „Върни се към книгата — помисли си той. — Все нещо може да се подсетиш, колкото и различни да са обстоятелствата. А възможност все пак има.“

— Ако ви отговоря, какви гаранции ми давате, че ще я оставите жива?

— Никакви освен моята дума.

— Вашата дума! Май вие сте лудият! Да повярвам в думата на човек, който изменя на приятелите си, който става предател на „Инвър Брас“?

— Няма никакво противоречие. „Инвър Брас“ се сформира да оказва извънредна помощ на страната, на всички нейни граждани, в моменти на остра необходимост. Но стана очевидно, че Америка не е еднаква към всички свои граждани. И никога няма да бъде. Затова трябва да бъде заставена да приеме тези, които сега предпочита да пренебрегва. Нацията ме измами, мистър Чансълър. И милиони като мен. Независимо от поста ми. Тя може да промени поста, но не и същността ми. Сега говоря от името на измамените. Давам ви честната дума на един от тях.

Мисълта на Питър трескаво препускаше, преценяваше, подбираше. О’Брайън би могъл да отиде само на едно място след случката в залива Чезапийк. Единственото място, където не ги бяха проследили. Мотелът в Оушън Сити. Сигурно там ще чака ден-два да го потърсят Алисън и Питър. Куин нямаше къде другаде да отиде.

Върни се в литературата. Друг избор нямаш!

В „Контраудар!“ бе използувал телефонен разговор за помощ при едно бягство. Методът бе прост: подхвърлят се фалшиви данни, но логични за този, който подслушва, данни, които за търсения нищо не означават. Но в тях се крие ключ към определено местонахождение. Разчита се на изобретателността на партньора да разгадае този ключ.

— Приемам сделката — каза Питър. — О’Брайън за мис Макандрю.

— В тази сделка не влиза майор Браун. Той си е наш.

— Значи, знаете за него?

— Разбира се. От Центъра за преработка на информация в Маклийн. Бяхме известени минути след изтеглянето на документацията за Часонг.

— Ясно. Ще го убиете ли?

— Зависи. Не го познаваме. Може да го преназначим в някоя болница на хиляди мили оттук. Ние не отнемаме безцеремонно живота на хората.

Ще го очистите — мислеше си Чансълър. — Щом сте научили за него, ще го очистите.

— Твърдите, че знаете къде са Браун и Алисън, така ли?

— Знаем, разбира се. В Аръндел Вилидж. Пред хотела имаме наш човек.

— Искам да я откарате във Вашингтон, където да мога да й телефонирам.

— Поставяте условия, Чансълър.

— Щом като искате О’Брайън.

— Няма нищо да й се случи. Честна дума.

— Нека това — бъде първоначалното доказателство, че ще удържите думата си. За бога, не ме пришпорвайте. Не искам да умирам. Не виждате ли, че съм изплашен? — Питър бе снишил глас, не бе трудно да му се повярва.

— А аз какви гаранции ще получа? — запита съдията. — Как ще осигурите О’Брайън?

— Трябва да се доберем до телефон. Този е прекъснат, това добре знаете. Знам само номера и стаята. Не знам мястото. — Чансълър вдигна ръка да погледне часовника си. Движението предизвика остра болка в раненото рамо. — О’Брайън ще бъде там още двадесет минути, до половин час. След което сам ще ме потърси.

— Какъв е номерът?

— Това няма да ви помогне. Той е на петдесет мили оттук. Познава ми гласа. Изработил е код, който да ползувам, и няколко места, където да установяваме връзка през определено време. — Мисълта на Питър течеше трескаво. Преди няколко дни О’Брайън бе споменал фиктивен телефон на Уисконсин Авеню като прикритие на друго място, на друг уличен телефон, където Питър трябваше да чака да му позвъни. Имаше такъв телефон на една бензиностанция вън от Солсбъри. Куин и Алисън бяха там, когато Питър позвъни на Морган в Ню Йорк. О’Брайън щеше да си спомни тази кабина.

— Сега е два и петнайсет. Къде можете да се срещнете в този час? — Съдърланд стоеше неподвижно, в гласа му се улавяше напрежение.

— При една бензиностанция близо до Солсбъри. Аз трябва да потвърдя. Ще поиска да му опиша автомобила, който карам. И не вярвам, че ще се покаже, ако види в колата други хора. Вие ще трябва да се скриете.

— Това не е проблем. Какви са думите на кода? Точните думи? — запита съдията.

— Те нищо не значат, просто фраза, взета от вестник.

— Какви са?

— „В — последната минута сенаторът събра, кворум за обсъждане на военните разходи.“

Чансълър потръпна и се пресегна да докосне раненото си рамо. Този жест съвсем омаловажи смисъла на изречения код. Наистина прозвуча като случайно подбрана фраза от вестник.