Ръкописът на Чансълър

Достигна края на пристана и застана неподвижно, загледан към залива — гигантска черна фигура на развиделяване точно на ръба на водата. Даниъл Съдърланд гледаше, сякаш бе последният човек на земята, потънал в мисли за кончината на вселената. Или сякаш очакваше някой шлеп да се приближи и да заповядат на грамадния негър да разтоварва.

Питър се изправи, отблъсна се от перилата на траулера, стиснал оръжието в джоба си.

— Добро утро, господин съдия. Или е по-добре да ви наричам Венис?

Съдърланд се извърна и погледна към тесния траулерен мостик, където стоеше Питър. Не каза нищо.

— Казах добро утро! — продължи Чансълър меко, дори вежливо, неспособен да подтисне уважението, което хранеше към този велик човек.

— Чух ви — отвърна Съдърланд със звучния си респектиращ глас. — Нарекохте ме Венис.

— Така сте известен. Това име ви е дадено от „Инвър Брас“.

— Само наполовина сте прав. Името сам си го измислих.

— Кога? Преди четиридесет години?

Съдърланд не отговори веднага. Той сякаш асимилираше думите на Питър едновременно с гняв и изненада, но външно оставаше спокоен.

— Кога — не е важно. Както и името не е от значение.

— Според мен и двете са важни. Значи ли Венис14 това, което предполагам?

— Да. Мавърът.

— Но Отело бе убиец.

— Моят мавър не е.

— Тъкмо това искам да открия. Вие веднаж ме излъгахте.

— Аз ви заблудих за ваше добро. Въобще не биваше да се намесвате.

— Омръзна ми все това да чувам. Защо тогава ме намесихте?

— Защото всички останали опити пропаднаха. Струваше си да се опита с вас. Бяхме изправени пред национална катастрофа.

— Заради изчезналите досиета на Хувър?

Съдърланд замълча, без да снема огромните си черни очи от Питър.

— Значи, сте научили? Вярно е. Тези досиета трябваше да бъдат унищожени, но всички опити да ги открием останаха безуспешни. Браво бе отчаян и прибягна до отчаяни средства. Вие сте едно от тях.

— А защо тогава ми казахте, че досиетата са били унищожени?

— Помолиха ме да потвърдя някои аспекти на историята, която ви бяха разказали. Пък и не исках да приемате нещата твърде надълбоко. Вие сте писател, а не историк. Ако ви бяхме предоставили по-обширна информация, щяхте да се изложите на опасност. Което не можех да допусна.

— Значи, искахте да ме впрегнете, но не докрай, така ли?

— Да речем.

— Нищо подобно. Има и още нещо. Вие защищавахте интересите на група хора, наречена „Инвър Брас“. Вие сте един от тях. Казахте ми, че неколцина загрижени мъже и жени се съюзили, за да се борят срещу Хувър, и че тяхната група се е разтурила след смъртта му. Но и тук ме излъгахте. Тази група съществува от преди четиридесет години.

— Вие сте дали воля на въображението си и препускате заедно с него. — Съдията дишаше тежко.

— Това не е вярно. Говорих и с другите.

— Какво?… — Самообладанието му изчезна, изчезна и чувството за достойнство, което съпътствуваше всяка фраза. Главата му затрепера от гняв. — Какво, за бога, сте направили?

— Изслушах думите на един умиращ човек. И предполагам, знаете кой е той.

— О, господи! Лонгуърт! — Чернокожият гигант се вцепени.

— Вие знаете! — След този шок Питър не можа да си поеме дъх. Мускулите му се стегнаха, стъпалата му се подхлъзнаха, но се закрепи. Съдърланд беше! Никой от останалите не направи връзката! А Съдърланд веднага свърза нещата! Не би могъл да знае, нямаше откъде да знае, ако не бе преследвал Варак и не бе подслушвал разговорите в хотел „Хей-Адамс“.

— Сега ми става ясно — заговори съдията със зловещ монотонен глас. — Вие сте го открили в Хавай, Бие сте го докарали обратно тук, вие сте го унищожили. Налучкали сте веригата от събития, които биха накарали маниаците да излязат извън кожата си. Да вият като псета из улиците с техните обвинения за заговори и какво ли още не! Това, което извърши Лонгуърт, бе наложително. Трябваше да стане!

— За какво, по дяволите, ми говорите? Лонгуърт бе Варак и вие много добре знаете! Той ме откри! Той спаси живота ми и умря пред очите ми!

Съдърланд сякаш загуби равновесие. Дъхът му секна, огромното му тяло се заклати, готово всеки момент да падне. После заговори мъчително:

— Значи, Варак. Допусках, но не исках да повярвам. Той е работел с други. Мислех си, че е някой от тях. Но не и Варак. Раните от детството му останаха незаличени. Той не е могъл да устои на изкушението. Искал е да държи в ръце всички оръжия.

— Да не би да искате да ме убедите, че той е взел досиетата? Няма да мине. Досиетата не са у него.

— Предал ги е на някой друг.

— Какво? — Чансълър пристъпи крачка напред, замаян от думите на съдията.

— Омразата му бе неукротима, а чувството му за справедливост — доста изкривено. Той имаше едничка цел — отмъщението. И досиетата му го осигуряваха.

— Каквото и да говорите, не е така! Варак отдаде живота си, за да открие тези досиета. Лъжете ме! От него научих истината! Той ми каза, че досиетата са у единия от вас четиримата!