Ръкописът на Чансълър

— Тя не е правила нищо по собствена воля. Може би дори не е съзнавала. Преди месеци, когато се срещнах с баща ти, и майка ти слезе по стълбите, тя ме видя и започна да крещи. Аз се опитах да отстъпя навътре в кабинета му, но баща ти ми извика да се приближа до лампата. Искаше тя да разгледа лицето ми, чертите ми. Тя се вторачи в мен и после се успокои. Само продължи да хлипа. Мисля, че баща ти е искал тя да се увери, че не съм азиатец. Според мен нещастният случай в оня неделен следобед не е случайност. Вярвам, че тя е била хваната и измъчвана от онези, които са я използували, заставяйки я да работи за тях. Нищо чудно майка ти да е била много по-смела, отколкото са предполагали. Може би в крайна сметка тя да се е възпротивила, готова да понесе последствията. Това не е вродена лудост, Алисън. Тя е била доведена до това състояние.

Питър остана при нея почти час, докато изтощението я надви и тя затвори клепачи. Часът беше пет и половина. Навън почваше да се прояснява. Скоро щеше да съмне. След няколко часа Куин О’Брайън ще ги прехвърли на друго място, за по-голяма сигурност. Питър знаеше, че и той трябва да поспи. Но преди да си позволи почивка, трябваше да се убеди, че е на прав път. Имаше само един човек, който би могъл да потвърди — Рамирес.

Той се измъкна от спалнята и отиде към телефона. Прерови джобовете си, докато намери листчето с телефонния му номер. Несъмнено О’Брайън ще слуша разговора, но това нямаше значение. Беше важна само истината.

Той набра номера. Слушалката се вдигна почти мигновено.

— Да, какво има? — чу се глас, неясен, сънлив или може би пиян.

— Рамирес?

— Кой е?

— Чансълър. Аз стигнах до отговора и вие трябва да го потвърдите. Ако се двоумите, ако ме излъжете, отивам право при издателя си. Той знае какво да направи.

— Казах ви да стоите настрана от тая история! — Той изговаряше завалено думите. Беше пиян.

— Жената на Макандрю е била свързана с китайците, така ли е? Преди двадесет и две години е издавала сведения на китайците. Тя е виновна за Часонг!

— Не! Нищо не разбирате! Оставете нещата на мира!

— Трябва ми истината!

Изведнъж Рамирес се укроти:

— И двамата са мъртви!

— Рамирес!

— Те я държаха на наркотици. Тя бе напълно зависима от тях. Не можеше да изкара и два дни без спринцовката. Ние открихме това. Помогнахме й. Направихме каквото можахме за нея. Нещата не вървяха добре. Това, което направихме, бе разумното. Всички го приеха.

Питър присви очи. Ушите му писнаха отново, още по-силно и по-разтърсващо от преди.

— Нещата вървели зле. Помогнали сте й, защото това било разумното. Значи, по дяволите, това е оправданието ви?

— Всички се съгласиха. — Гласът му едва се чуваше.

— О, господи! Вие не сте й помагали. Вие сте я използували! Вие сте я държали под наркоза, за да предавате чрез нея информация, каквато вам е била нужна…

— Нещата вървяха зле…

— Почакайте! Няма ли да кажете, че и Макандрю е участвувал във всичко? Че е позволил жена му да бъде използувана по този начин?

— Макандрю не знаеше нищо.

На Чансълър започна да му се повдига:

— И все пак независимо от всичко, което постигнахте чрез нея, Часонг съществува! И през всичките тези години Макандрю е вярвал, че жена му е причината, че тя е виновна. Тази наркотизирана, измъчвана, изтерзавана до смърт жена, превърната в предателка от тези, които са държали в плен родителите й! Вие сте мръсници!

Рамирес се разкрещя в телефона:

— И той бе мръсник! Не забравяйте това! Той бе убиец!

32

И той бе мръсник! Не забравяйте това! Той бе убиец! Той бе мръсник!… убиец! Думите на пияния непрекъснато кънтяха в ушите на Чансълър. Той наблюдаваше бързо сменящия се пейзаж и се мъчеше да проумее тия думи. Алисън седеше отзад в служебния автомобил.

И той бе мръсник! Нищо не разбираше. Макандрю и жена му бяха жертви. И двамата бяха използувани от двата противника — жената бе доведена до психическо разстройство, а генералът изживя живота си в чудовищен страх от разкритието.

И той бе мръсник… и убиец! Ако Рамирес имаше пред вид, че Макандрю е бил безразсъден командир, че не се е съобразявал с цената на какви жертви ще постигне смазването на противника, унищожил разсъдъка на жена му, то едва ли думата мръсник бе най-подходяща. Мак палачът бе хвърлил стотици, а може и хиляди в ноктите на смъртта при безсмислен опит за отмъщение. Разумът може и да му е изневерил. Мисълта за отмъщение да го е завладяла напълно.

Ако това са причините, които карат Рамирес да смята Макандрю за мръсник — добре. Но това, което безпокоеше Питър, и то дълбоко, бе неясният образ на този нов Макандрю — мръсник и убиец. Той противоречеше на представата му за човека, с когото се бе срещал, за войника, който искрено ненавиждаше войната, тъй като най-добре я познаваше. А може би временно бащата на Алисън също бе изгубил разсъдъка си — въпрос на месеци — и бе потънал в някаква своя лудост.