Ръкописът на Чансълър

Алисън падна настрани, тялото й се сви в конвулсии, лицето й бе пепелявосиво. Питър я прегърна и нежно я залюля в ръцете си. Сега вече не биваше да я остави да млъкне.

— Моля те, опитай се да си спомниш! Когато се върна в къщи, тя какво крещеше? Какво говореше?

Алисън се отдръпна от него, облегна се назад и затвори очи. По лицето й се стичаха сълзи. Но престана да ридае.

— Не знам.

— Спомни си!

— Не знам! Не я разбирах! — Тя отвори очи и го погледна. И за двамата бе ясно.

— Защото говореше на непознат език. — Той твърдо изрече тези думи, без да задава въпрос. — Крещяла е на китайски. Майка ти, която бе прекарала четири години в Бохайван и свободно владееше езика на мандарините, ти е крещяла на китайски.

— Да — кимна Алисън.

Но главният въпрос все още нямаше отговор. Защо майката бе нападнала дъщеря си? За миг Питър даде воля на въображението си, смътно припомняйки си стотиците страници, които бе написал, където необясними, нелогични конфликти предизвикваха чудовищни престъпления. Той не бе психолог. Трябваше да търси по-просто обяснение на нещата. Шизофренично детеубийство, комплекс на Медея — не биваше там да търси причината, дори да владееше материята добре… Какви бяха фактите? Една луда, изпаднала в див гняв, неуравновесена, неконтролируема. Късен следобед. Ярко слънце. Повечето къщи в Япония са леки и въздушни. Слънчевите лъчи обилно струят през прозорците. Едно дете влиза през вратата. Питър се протегна и хвана ръката на това дете.

— Опитай се упорито да си припомниш в какво си била облечена?

— Не е трудно. Носех всеки ден едно и също. Роклите се смятаха за нескромно облекло. Носехме леки свободни панталонки и жакети. Училищна униформа.

Питър извърна очи. Униформа?

— Беше ли късо подстригана?

— Тогава ли?

— В оня ден. Когато майка ти те е видяла да се връщаш от училище?

— Носех барета. Всички носехме барети и бяхме с къси коси.

„Ето, това е! — помисли си Питър. — Неуравновесената жена в своя гняв, слънцето струи отвън, през прозорците, дори през вратата, и се появява силует в униформа.“

Той взе и другата ръка на Алисън.

— Тя въобще не те е видяла!

— Какво?

— Майка ти не е видяла теб. Ето какво се крие зад Часонг. То обяснява счупената чаша, старата нощница под думите, изписани върху стената на бащиния ти кабинет, то обяснява погледа в очите на Рамирес, когато се спомене за майка ти.

— Какво искаш да кажеш? Как така не ме е видяла! Нали бях там?

— Но тя не е видяла теб. Видяла е само униформата. Нищо друго не е виждала.

Алисън поднесе ръка към устните си, със смесица от страх и интерес:

— Униформа? Рамирес? Ти си ходил при Рамирес?

— Много неща не мога да ти кажа, защото аз самият не ги знам, но се приближавам към истината. Офицерите от бойните полета в Корея често са били викани в командната база в Токио. Това не е тайна. Казваш, че майка ти често излизала нощем. Има някаква логическа връзка, Алисън!

— Искаш да кажеш, че тя е била пропаднала? Че се е продавала за сведения!

— Казвам, че е възможно да е била принуждавана да върши неща, които са я разкъсвали. Между баща и съпруг. От една страна, съпругът й — блестящ военнокомандуващ на фронта, от друга — любимият баща, държан като пленник в Китай? Какво би могла да направи?

Алисън вдигна очи към тавана. Това бе конфликт, в който и тя можеше да попадне.

— Не искам да продължавам. Не искам да знам нищо повече.

— Трябва. Какво стана след нападението?

— Побягнах навън. Там ме видя един слуга. Беше се обадил от съседната къща на полицията. Заведе ме там… и аз чаках… чаках, а японците ме гледаха, като да бях излязла от гроба. После дойде човек от Военната полиция и ме отведе в базата. Живях при жената на един полковник, докато се завърна татко.

— И после? Видя ли отново майка си?

— След около седмица. Точно не си спомням. Тя се върна в къщи, но с медицинска сестра. Повече не оставаше без сестра или без придружител.

— В какво състояние беше?

— Вглъбена в себе си.

— Неизлечим случай?

— Трудно мога да определя. Беше преживяла нещо по-силно от обикновено нервно разстройство. Сега вече си обяснявам. Но тогава все пак можа да се възстанови и да се нормализира.

— Тогава?

— Искам да кажа, когато се върна първия път от болницата със сестрата. Но не след втория.

— Разкажи ми за втория път.

Алисън отново затвори очи. Явно споменът бе така мъчителен, както и чудовищната сцена с нападението на майка й.