Ръкописът на Чансълър

— За кое?

— За Токио. Преди двадесет и две години. За нещастния случай с майка ти.

— Не си спомням.

— Мисля, че си спомняш…

— Бях малка.

— Не чак толкова малка… Каза, че си била пет или шестгодишна, но поспести някоя друга година. Била си на девет. Обикновено журналистите са прецизни по отношение на възрастта, лесно е да се провери. В онази статия за баща ти се съобщаваше точната ти възраст…

— Моля те…

— Алисън, аз те обичам. Искам да ти помогна, да помогна на двама ни. В началото искаха само мен да спрат. Сега и ти си въвлечена, защото знаеш истината. Часонг е част от истината.

— За каква истина говориш?

— За досиетата на Хувър. Те са откраднати.

— Не е вярно! Това е в книгата ти! Но не в действителност!

— Истина е, така е от самото начало. Били са измъкнати точно преди смъртта му. И сега се използуват. А новите им притежатели са свързани с Часонг. Това е, което знам. Майка ти е замесена в събитията и баща ти през целия си живот е криел тайната. Сега ние сме длъжни да разгадаем тази тайна. Това единствено може да ни доведе до човека, който държи досиетата. Трябва на всяка цена да го открием.

— Но това са безсмислици! Тя бе болна жена, положението й непрекъснато се влошаваше. Кой би се интересувал от нея!

— Имало е такива. И все още има. За бога, престани да бягаш от въпроса! Не можа да ме излъжеш, в началото замазваше, заобикаляше и накрая го каза: Китай. Провинция Бохайван е в Китай. Родителите на майка ти са починали в Китай. При Часонг ние се бихме срещу Китай!

— Но какво от това?

— Не знам. Може би съм далеч от истината, но не; мога да не мисля… Хиляда деветстотин и петдесета… Токио, Корея. Китайските националисти са изгонени от континентален Китай, но се движеха твърде свободно, доколкото знам. И ако е така, можели са да проникват, където пожелаят. Хората от Изтока се различават помежду си. Но хората от Запада не могат да ги различават. Нищо чудно да са влезли във връзка с майка ти. Съпругата на един от висшите военноначалници, воюващ в Корея. Могли са да я компрометират по някакъв начин тъкмо защото родителите й са били в Китай. Докато нещо се е пропукало. Какво точно е станало преди двадесет и две години?

Алисън болезнено търсеше думите си:

— Започна няколко месеца по-рано. Когато за първи път пристигнахме в Токио. Постепенно тя взе да „изключва“.

— Какво значи това „да изключва“?

— Казвам й нещо, а тя просто стои и ме гледа, нищо не чува. После се обръща, без да ми отговори, и излиза от стаята, като си тананика разни несвързани мелодии.

— Чух такова нещо в къщата в Роквил. Пееше си някаква стара песничка.

— Това се появи по-късно. Някаква песен се набиваше в главата й и месеци наред само нея пееше. Безспирно.

— Майка ти беше ли алкохоличка?

— Тя пиеше, но до алкохолизъм не бе стигнала. Поне тогава.

— Колко добре си я спомняш… — тихо отрони Питър.

Алисън го изгледа:

— По-добре, отколкото допускаше баща ми, и по-малко, отколкото ти мислиш.

Той преглътна упрека.

— Продължавай! Тя започна да „изключва“. Знаеше ли някой? Лекуваха ли я?

Алисън нервно се пресегна за втора цигара.

— Предполагам, че започнаха да я лекуват заради мен. Нямаше с кого да говоря. Прислугата бяха все японци. Малкото хора, които ни посещаваха, бяха все съпруги на военни. А с тях не можеш да говориш за майка си.

— Тогава си била сама. Съвсем дете.

— Сама бях. Не знаех как да се оправям. После започнаха телефонните обаждания късно през нощта. Тя се обличаше и излизаше, често с онзи замъглен поглед в очите, и аз не знаех дали въобще ще се върне. Една нощ баща ми позвъни от Корея. Тя винаги си бе в къщи, когато той се обаждаше: той съобщаваше с писмо в кой ден и час ще позвъни. Но тази нощ я нямаше и аз му разказах всичко. Издърдорих всичко, каквото знаех. След няколко дни той долетя в Токио.

— Каква бе реакцията му?

— Не си спомням. Толкова бях щастлива да го видя. Знаех, че ще оправи всичко.

— И оправи ли го?

— За известно време нещата се стабилизираха. Сега намирам тази дума за уместна. Един военен лекар започна да идва в къщи. После доведе други и взеха да я извеждат от къщи за по няколко часа на всеки два-три дни. Телефонните обаждания престанаха, тя спря да излиза вечер.

— Защо казваш „нещата се стабилизираха за известно време“? После пак ли се развалиха?

Сълзи набъбнаха в очите й.

— Стана неочаквано. Изведнъж откачи. Беше късно следобед в един ясен слънчев ден. Току-що се връщах от училище. Тя пищеше. Гонеше прислугата от къщата, говореше несвързано, замеряше ги с каквото й падне. Изведнъж вторачи поглед в мене. Такъв поглед не бях виждала. В него имаше любов, после искрена омраза и накрая животински страх. — Алисън запуши с ръка уста. Цялата трепереше. Сведе очи към одеялото: в тях се криеше ужас. Останалото изрече шепнешком: — После пристъпи към мен. Беше чудовищно. В ръката си държеше кухненски нож. Сграбчи ме за гърлото. Искаше да забие ножа в стомаха ми. Опита на няколко пъти. Аз държах китката й и крещях с всички сили. Искаше да ме убие! О, божичко! Майка ми искаше да ме убие!