Ръкописът на Чансълър

— Престани вече! Още преди два месеца се разбрахме, че с тая история приключваме! Пак прекрачваш границата. Не си мисли, че си герой от собствените си романи!

— Но досиетата наистина са изчезнали. Още тогава. За това е цялата работа. Ще мина в Ню Йорк, обещавам, но преди всичко те моля да се обадиш на едно лице, да му кажеш, че искам да се срещна с него в автомобил, на място и час, които аз определя. Този човек се намира във Вашингтон и вероятно твърде трудно ще влезеш във връзка с него. Но ще успееш, ако кажеш, че се казваш Варак. Стефан Варак. Запиши си. Не бива да ползуваш собственото си име.

— И вероятно — саркастично продължи Морган — ще трябва да се обадя от автомат.

— Разбира се. И то автомат от улица, не от сграда.

— Хайде. Казвай…

— Човекът, на когото трябва да се обадиш, е Мънро Сейнт-Клеър.

Името произведе моментален ефект. Морган бе като зашеметен.

— Ти не се шегуваш, нали! — Това не бе въпрос.

— Не се шегувам. Когато се свържеш с него, кажи му, че звъниш от мое име. Кажи му, че Варак е мъртъв. Той може би вече знае, но може и да не знае. Имаш ли с какво да запишеш?

— Да.

— Пиши тогава. Сейнт-Клеър използува името Браво…

Питър седеше в нерегистрирания автомобил на страничния път, който водеше към залива Чезапийк; пътят нямаше изход — завършваше на брега. Крайбрежието тук бе мочурливо, дивите тръстики растяха нависоко, поклащани от декемврийския вятър. Минаваше два часът следобед. Небето бе забулено в облаци, въздухът режеше, влагата проникваше навсякъде.

Алисън и О’Брайън бяха на няколко мили по на север в „стерилната“ къща в Сейнт Майкълс. Агентът от ФБР се бе съгласил да му даде три часа — това значеше до пет часа, — след което щеше да звъни на Морган и узнае кой се крие зад името Браво. Ако до пет часа Чансълър не се завърне, Куин ще го смята за мъртъв и ще предприеме съответните действия.

Чансълър си спомни думите на Варак: „Има един сенатор. Човек, който не се страхува. Единственият човек във Вашингтон, когото може да потърсите за помощ.“ Не беше ли това безумно съвпадение? Самият той бе сътворил подобен герой, пак сенатор, член на „Ядрото“. Колко близо бе до истината: явно героят от романа имаше свой прототип в живота.

Той даде на Куин името на сенатора, в случай че не се завърне. Отзад завоя в далечината се зададе черна лимузина и бавно приближи към него. Питър отвори вратата на колата и излезе. Лимузината спря на двайсет крачки от него. Шофьорът снижи стъклото на прозореца.

— Мистър Питър Чансълър?

— Да, аз съм — тревожно отвърна Питър. На задната седалка на лимузината нямаше никой. — Къде е посланикът Сейнт-Клеър?

— Заповядайте вътре, сър, и аз ще ви отведа при него.

— Това не влиза в уговорката!

— Така трябва да стане!

— Няма да стане!

— Посланикът ми каза да ви предам, че постъпва така заради вашата безопасност. Помоли ме да ви припомня за разговора ви от преди четири и половина години. Тогава не ви е навел на погрешен път.

Дъхът му почти спря. Наистина Мънро Сейнт-Клеър не го бе подвел преди четири и половина години. Той дори му откри път в живота. Чансълър кимна и влезе в колата.

Грамадната къща във викториански стил бе разположена почти до водата. Дълъг кей се вдаваше навътре в залива, точно по средата на просторната морава пред дома. Самата къща бе на четири етажа. На първия етаж по протежение на цялата фасада имаше широка остъклена веранда с изглед към залива Чезапийк.

Шофьорът избърза напред по стълбите. Отключи и махна на Питър да го последва.

— Минете вдясно през сводестата врата към всекидневната. Посланикът ви чака.

Чансълър пристъпи в коридора. Беше сам. Влезе през сводестата врата в просторната стая с високи тавани и се огледа. Чак в дъното, пред френския прозорец с изглед към водите на залива, стоеше самотна фигура. Бе с гръб към Чансълър. Гледаше в неспирно променящата се водна повърхност.

— Добре дошли — рече Мънро Сейнт-Клеър и се обърна да посрещне Питър. — Тази къща принадлежеше на човек, наречен Генезис. Той бе приятел на Браво.

— Чувал съм за Банър и Парис, за Венис и Кристофър. Разбира се, и за Браво. Но за Генезис не съм чувал нищо.

Очевидно Сейнт-Клеър го проверяваше. Направи опит да скрие изумлението си, но не успя.

— Не е имало смисъл, тъй като той е мъртъв. Струва ми се просто невероятно, че Варак ви е съобщил името ми.

— Той не го направи. В същност, отказа да ми го открие. Научих го от друг човек, на име Брумли, без той да се усети. Неговото кодово наименование във ФБР е било „Пепелянката“. Така фигурира в изчезналите досиета. Отчасти истина, отчасти лъжа. Така съм програмиран и аз.

Сейнт-Клеър присви очи и се приближи към Чансълър.

— Отчасти истина, отчасти лъжа. Това думи на Варак ли са?

— Да. Той почина пред очите ми. Но след като ми разказа всичко.

— Всичко?

— От самото начало. От Малибу до Вашингтон. Замисълът да бъда провокиран, да се заема с тази история, за да служа за примамка. И като примамка да провокирам други да се разкрият. Не ми го каза направо, но за вас е било все едно дали ще живея, или не. Как сте могли да измислите такова нещо?

— Седнете.

— Предпочитам да остана прав.