Ръкописът на Чансълър

— Боях се! — Алисън взе лицето му в ръцете си. Големите й кафяви очи търсеха да открият тревога в неговите. Цялото й лице изразяваше възбуда и загриженост. За него тя бе най-красивото създание, което бе срещал, но обаянието идеше от вътрешната й красота.

— Няма за какво да се страхуваш — каза той, чудовищна лъжа, която тя веднага усети. — Всичко свърши. Трябва само да ми отговориш на някои въпроси.

— Въпроси? — Тя бавно сне ръце от лицето му.

— Във връзка с майка ти.

Алисън затвори очи. Той почувствува омразата й. Неизбежната омраза, когато се споменеше за майка й.

— Казах ти каквото знаех. Разболя се, когато аз бях съвсем дете.

— Но все пак тя е останала в един дом с вас. Би трябвало да я познаваш дори в болестта й.

Алисън се облегна на таблата. Това не бе за отмора; напротив, тя бе напрегната, дебнеща, сякаш се страхуваше от този разговор.

— Не е точно така. Винаги някой се грижеше за нея и аз отрано привикнах да стоя настрана. От десетгодишна тръгнах по пансиони. През двете години, когато бяхме в Германия, ходех на училище в Швейцария. Когато баща ми бе в Лондон, учех в Девическия колеж в Гейтсхед. Това е на север, близо до Шотландия. Така че не съм живяла дълго с нея.

— Разкажи ми за майка си. Не след като се е разболяла, а преди това.

— Какво мога да ти разкажа! Та аз бях дете!

— Каквото знаеш. За баба ти и дядо ти, за дома, в които е живяла. Как е срещнала баща ти.

— Кому е нужно всичко това? — Тя се пресегна към цигарите на нощното шкафче.

Чансълър я гледаше твърдо:

— Аз приех условието ти от предната нощ. Ти обеща да приемеш моите условия. Спомняш ли си? — Той взе кибрита от ръцете й, запали цигарата й — пламъкът остана помежду им.

Алисън издържа на погледа му и отвърна:

— Спомням си. Добре, щом искаш. Майка ми такава, каквато я знаех преди. Родена е в Тълса, Оклахома. Баща й бил епископ, баптист. В същност и двамата й родители били мисионери и като малка и тя като мен доста е пътувала по разни далечни страни — Индия, Бирма, Цейлон, залива Бохайван.

— Къде е получила образованието си?

— Главно в мисионерски училища. Това влизало във възпитателната програма. В очите на бога всички деца са равни. Фалш! Ходиш с ония деца на училище, защото това вероятно е помагало на учителите, но изключено да седнеш да се храниш или да играеш с тях.

— Чакай. Нещо не ми е ясно. — Питър се изтегна през завитите й крака и се подпря на лакът, подложил ръка под главата си.

— Какво?

— Кухнята в Роквил. Мебелировката от тридесетте години. Даже и кафеварката. Ти ми каза, че баща ти специално поръчал такива мебели, за да й напомнят за детството.

— За щастливите мигове от детството казах. Или поне е трябвало да кажа. Като дете майка ми се е чувствувала най-щастлива в Тълса, когато родителите й се завръщали, но то не било често. Тя ненавиждаше Далечния Изток, ненавиждаше пътуването.

— Странно тогава, че е решила да свърже живота си с военен.

— Нищо странно, може би ирония на съдбата. Баща й бе епископ. Съпругът й стана генерал. И двамата бяха силни, решителни мъже и много убедителни. — Алисън отбягна погледа му. Той не направи опит да го задържи.

— Кога се е срещнала с баща ти?

Алисън всмукна дълбоко от цигарата си:

— Чакай да помисля. Господ е свидетел, че той често ми го е разказвал, но винаги с някакви изменения. Сякаш постоянно, упорито и нарочно преувеличаваше или внасяше романтичност в историята.

— Или скриваше нещо?

Тя гледаше към стената. Изведнъж бързо премести очи към него.

— Да. Това също. Както и да е, срещнали са се през Втората световна война тук, във Вашингтон. Татко се бил върнал след кампанията в Северна Африка. Бил прехвърлен към Тихоокеанските войски, което означавало обучение и преподготовка във Вашингтон или Форт Бенинг. Срещнал я е на един от армейските приеми.

— Какво е правила дъщерята на един баптистки епископ на армейски прием през военно време във Вашингтон?

— Тя е работила към армията като преводач. Нищо особено, превеждала е листовки от типа: „Аз съм американски пилот, спуснал се с парашут във вашата красива страна, и съм ваш съюзник.“ Тя ползуваше говоримо и писмено няколко източни езика. Дори можеше да се справя и с елементарния китайски.

Чансълър се надигна:

— Китайски ли?

— Да.

— Била ли е в Китай?

— Нали ти казах. По залива Бохайван. Мисля, че е живяла там четири години. Баща й е действувал — ако това е подходящата дума — между Тянцзин и Шанхай.

Питър отвърна очи настрани, мъчейки се да прикрие внезапно изникналите асоциации. Някаква неприятна струна бе докосната и стържещият звук го изпълни с безпокойство. Успя да пропъди това мигновение и отново се обърна към Алисън.

— Ти познаваш ли своите дядо и баба?

— Не. Слабо си спомням майката на татко ми, но баща му…

— А родителите на майка си?

— Не. — Алисън се пресегна и загаси цигарата си. — Починали като мисионери.

— Къде?

Алисън задържа угасената цигара върху стъкления пепелник и отвърна, без да го поглежда:

— В Китай.

Известно време мълчаха. Алисън отново се сблегна на таблата. Чансълър не помръдна и потърси очите й.

— Мисля, че и двамата знаем за какво говорим. Искаш ли да ми разкажеш?