Ръкописът на Чансълър

Измъчваха го много въпроси, а имаше малко отговори. Само един се открояваше: Алисън Макандрю. Тя бе неговият отговор на толкова неща.

Къщата бе неголяма, тухлена. Кварталът бе от ония, които изникваха навсякъде из Вашингтон — къщи еднакви по размери, с еднакви фасади. Чансълър каза истината на шофьора — не знае колко време ще се задържи. Не знаеше дали въобще ще намери Рамирес в къщи. Не знаеше дали е женен, дали има деца. Нищо чудно цялото пътуване до Бетезда да се окаже без резултат, но ако първо бе телефонирал, майор Рамирес положително щеше да откаже да се види с него.

Вратата се отвори. За облекчение на Питър Рамирес се появи в рамката на вратата. По лицето му се изписа недоумение.

— Майор Рамирес?

— Да. Откъде се познаваме?

— Не се познаваме, но и двамата бяхме една сутрин на Арлингтънското гробище. Казвам се…

— Вие бяхте с момичето — прекъсна го майорът. — С дъщеря му. Вие сте писателят.

— Да. Казвам се Питър Чансълър. Бих желал да поговорим.

— За какво?

— За Макандрю.

Рамирес помълча, преди да отговори, като изучаваше Питър. Заговори спокойно с едва забележим акцент и, за изненада на Чансълър, в гласа му нямаше злоба:

— Наистина нямам какво да ви кажа за генерала. Той е мъртъв. Да го оставим на мира.

— Не мислехте така по време на погребението. Ако мъртвите можеха да се убиват повторно, погледът ви би го убил.

— Извинявам се.

— Само това ли имате да кажете?

— Според мен това е достатъчно. А сега, ако не възразявате, имам работа.

Рамирес отстъпи крачка назад с ръка върху бравата. Питър енергично изрече:

— Часонг. Кръвопролитието в Часонг.

Майорът спря като вкаменен. Значи, следата водеше натам.

— Това е толкова стара история. „Кръвопролитието“, както вие се изразихте, бе старателно разследвано от генералния инспектор. Тежките загуби бяха отдадени на неочакваното превишаващо ни въоръжение на противника.

— А може би и на прекаленото усърдие на командния състав — бързо допълни Чансълър. — Например в командуването на Мак палача, убиеца от Часонг.

Майорът трепна, очите му, забулени в странна мъгла, изразяваха невъзмутимост, характерна за военните.

— По-добре заповядайте вътре, мистър Чансълър.

Питър изпита вече познато чувство. Още веднаж прекрачваше прага на непознат — сега непознатият бе офицер от армията — и задаваше въпроси, благодарение на информацията, която никой не допускаше, че притежава. Дори забеляза някаква прилика между кабинетите на Рамирес и Макандрю. По стените висяха снимки и спомени от кариерата. Чансълър погледна към отворената врата на кабинета и мислите му отлетяха назад към самотната къща в провинцията. Рамирес погрешно изтълкува погледа му.

— Тук няма никой — троснато рече той, също така троснато, както Макандрю бе заговорил преди няколко месеца. — Аз не съм женен.

— Не знаех това. Въобще знам твърде малко неща за вас, майоре. Освен че сте следвали във Военната академия приблизително по едно време с Макандрю. Знам също, че заедно сте служили в Северна Африка, а после в Корея.

— Сигурен съм, че сте узнали и други неща. Не бихте могли да знаете дори това, ако не са ви разказали още много други неща.

— Като например?

Рамирес седна на стола срещу Питър.

— Че съм недоволствуващ, ако не и вечният бунтар. Подстрекателят от Порто Рико, който чувствува, че го пренебрегват заради националността му.

— Разказаха ми някаква безвкусна шега във флотата.

— А, за коктейла ли? Когато ме изкараха келнер? — Механична усмивка премина по лицето му. Чансълър кимна с глава. — Не е лоша. Сам си я измислих.

— Какво?

— Аз работя в строго специализиран и изключително секретен отдел в Пентагона. Работата ми няма нищо общо с обикновеното разузнаване. Поради липса на по-удачно наименование, наричаме го „Отдел за връзка с малцинствата“.

— Какво говорите, майоре?

— Аз не съм майор. Чинът ми е бригаден генерал. Несъмнено през юни ще получа още една звездичка. Както сам разбирате, един майор — и то особено човек на моята възраст — има по-лесен достъп и по-непосредствени контакти навсякъде, в сравнение с един полковник или генерал.

— Налага се да прибягвате до такива крайности?

— Пред днешния военен стои един изключително важен проблем. Никой не желае да го формулира, но никой не може да го изтръгне от съзнанието си. Редовете на армията постепенно се запълват от безработни и хора, отхвърлени от обществото. Представяте ли си какво ще произлезе от това?

— Разбира се. Снижава се нивото на боеспособността!

— Това е първата фаза. Завземаме Ми Лай и войските ни почват да търгуват с наркотици като с дневна дажба. После ни очаква друго, и то съвсем не е далеч. Просто, поради износване на старите кадри, липса на качествен подбор от донаборници, пада нивото на ръководството. Погледнато в исторически аспект, това е направо ужасяващо. Да забравим Чингис хан и някои по-късни случаи. Тяхното обкръжение е било варварско. Нека вземем по-пресен пример. Разни престъпни елементи взеха връх в германската армия и нацисткият Вермахт е тяхна рожба. Сега разбирате ли?